— Добре ли си?
— Не бях подготвена, нищо повече — отвърна Луси, поразена от жеста на Нора. Колкото и да я обичаше, Лин рядко го показваше с докосване.
— Следващия път ще те предупредя — каза мило сестрата, а после я повдигна със силните си ръце, за да я премести върху леглото. Изоставените чаршафи бяха стряскащо студени.
— Майка ти събуди ли се?
— Не — отговори Луси, радвайки се, че тъмнината ще прикрие лъжата ѝ.
— Съжалявам.
Луси не знаеше какво да каже, затова просто лежеше неподвижно в мрака.
— Как се чувстваш?
— По-добре — отвърна тя. — Не добре, но далеч не толкова зле както преди.
— Нормално. Беше изгубила много вода.
— Вода, все вода — промърмори Луси, но отново ѝ призля, като си спомни как реката я погълна и повлече с течението си.
Ръцете на Нора я върнаха в действителността. Тя измери пулса ѝ и пипна челото ѝ за температура.
— Мъжете, които те доведоха, казаха, че можеш да намираш вода.
— Така е — отвърна момичето и усети внезапното напрежение в ръката на сестрата.
— Това е хубаво, мъниче, хубаво е за всички.
Луси вече се унасяше в сън, но изведнъж се сепна.
— Защо ме нарече така?
Ръцете на Нора вече се бяха отдръпнали, а гласът прозвуча изненадващо отдалеч.
— Как те нарекох?
— Мъниче.
Настъпи тишина и Луси напрегна очи, за да види дали Нора още е в стаята.
— Имах детенце, което беше дребничко като теб. Хайде заспивай сега.
Стъпките се отдалечиха и вратата се затвори след тях. Само след миг се чу гласът на Лин:
— Ти си им казала?
Думите увиснаха тежко помежду им.
— Нямах избор — отвърна Луси колкото можеше по-уверено. — Съжалявам.
— Кой знае?
— Не знам. Мъжете, които ме намериха. Очевидно и Нора.
— Да предположим, че са всички. Колко души има тук?
— Не знам, Лин. Будна съм само с пет часа повече от теб.
— И какво научи през тези пет часа?
— Че имаме късмет да сме живи, особено ти. Че Нора и едрата жена имат някакво медицинско образование. Че сме в истинска болница, но явно нямат електричество.
Лин отново замълча, но Луси можеше да чуе мислите ѝ. Нейното съзнание също се завъртя около хилядите неща, които е трябвало да забележи, докато Лин лежи в безсъзнание.
— Тези мъже, които са те намерили… направиха ли ти нещо?
— Добре съм, Лин.
— Разбираш какво те пи…
— Добре. Съм. Няма нужда да мислиш, че…
— Всеки срещнат е лош?
— Да. На света има и добри хора, като баба. Като Стебс и Флетчър.
— Има — отвърна внимателно Лин, — но ние ще приемаме, че не са добри, пък те нека ни опровергаят.
Луси си спомни топлото докосване и загрижения глас на Нора.
— Нора изглежда мила — каза предпазливо тя.
Лин изсумтя.
— Какво ще правим? — попита Луси, въпреки че кракът я болеше ужасно и сънят вече си играеше с мозъка ѝ.
— Не знам дали може да се говори в множествено число. Аз се изтощавам само докато говоря.
— Ти бездруго не си от приказливите — отвърна Луси. — Така че ще се оправиш.
В следващия миг чу как нещо лети в мрака и една възглавница я удари в лицето.
— Добър изстрел.
— Имам талант — отвърна Лин и Луси щеше да го приеме като шега, ако не беше следващата ѝ реплика. — Въпреки че тук май не го желаят.
— Какво искаш да кажеш?
— Къде е пушката ми?
— Ами… — Луси се опита да отговори на този важен въпрос, но не можа. — Не знам.
— Онези мъже ли я взеха?
Луси започна трескаво да мисли, мъчейки се да си спомни подробности от пътуването, но виждаше само безжизненото тяло на Лин и полюшващата ѝ се глава.
— Не помня.
— Никой не би зарязал мощна пушка на пътя. Трябва те да са я взели.
Луси усети хладни тръпки, които нямаха нищо общо със системата. Сви се на кълбо под тънкия чаршаф и го придърпа около острите контури на тялото си, за да се завие по-плътно.
— И какво следва?
— Сега сме на твоя територия, мъниче, а аз нямам оръжие. Ти ми кажи.
Луси лежеше в мрака и умът ѝ отново се бореше със сърцето ѝ. Вроденото недоверие на Лин я тласкаше към параноя. Тези хора бяха спасили кожата им и влели животворна вода в телата им. За първи път спяха в легла от месеци наред, с възглавници под главите.
— Ще бъда нащрек — рече тя. — Хората обичат да говорят за себе си, особено когато са постигнали нещо. А тези определено са постигнали, Лин. Намираме се в град посред пустинята, където дават вода на непознати.
— Не се бой да им покажеш колко си умна — посъветва я Лин с отслабен глас. — Имаш остър ум, а това е ценно навсякъде. Гледай и се учи.