Луси се мъчеше да не мисли за чувството, че кожата ѝ ще се отлепи от костите в безмилостната жега. Нора я беше предупредила да не натоварва ранения си крак, но тя не можеше да покаже пред Бен колко ѝ е трудно да го следва.
— Какво значи това?
— Това ми има — поясни той. — Ето там е.
Той посочи сградата, в която трябваше да отидат. За щастие, беше наблизо.
— Не знаех, че ти има нещо. Физически, имам предвид.
— О, има ми. Изоставане във физическото развитие — повтори той, като че ли назоваването на проблема разобличаваше врага. — Иначе съм на осемнайсет.
— Не си — възрази Луси. — Та ти не стигаш дори до рамото ми.
Бен сви рамене.
— Затова го наричат изоставане във физическото развитие. Сега живеем много добре, но преди нещата са били различни. Когато съм бил малък, не съм получавал всичко, от което съм имал нужда. Като храна, искам да кажа.
Луси тъкмо се канеше да изтъкне, че той още е малък, но спря, поразена от странно позната гледка, която не можеше да определи.
— Имам чувството, че съм я виждала и преди — каза тя, като посочи елегантната сграда от другата страна на улицата.
— Не точно тази. Или поне се съмнявам — отвърна Бен. — Това е копие на Айфеловата кула. Оригиналната се намира в Париж, Франция. Знаеш ли къде е това?
— В Европа — изстреля тя, изпълнена с неочаквана благодарност към Лин, която се бе постарала да я образова, макар и само с няколко енциклопедии през дългите зимни месеци, когато можеха да си позволят почивка.
Видимо изненадан от отговора, Бен побърза да смени темата.
— Не можеш да се заразиш от мен.
— Нямаше да попитам това.
— Може би нямаше, но се чудеше.
Двамата продължиха да вървят, без да говорят. Надвисналите сгради наоколо смълчаха жлъчния ѝ отговор. Въпреки че имаше твърде малко и неясни спомени от Ентарго, тя не беше забравила еднаквите небостъргачи, издигащи се като четвъртити близнаци. Сградите тук бяха различни, но всяка от тях напомняше на жизнена експлозия от стъкло и цимент, макар цветовете им да бяха избледнели с времето, а радостта от живота, която се мъчеха да внушат, да бе помрачена от пустите улици.
Бен сви наляво и като я хвана за лакътя, я поведе към една огромна сграда, избеляла като кост на слънцето.
— Внимателно — предупреди я той, — парапетите поддават на някои места. Гледай да не паднеш.
— Къде?
— В бившето езеро — отговори той и кимна към миниатюрната пустиня, оградена с бели прегради. — Не можем да се спасим от пясъка, въпреки че се стараем да чистим улиците. Стъпиш ли вътре, потъваш.
Луси огледа вълнистите пясъчни наноси, изваяни от горещия вятър, който сякаш вееше от запалено огнище.
— Цялата ли?
— Не, не е толкова дълбоко, но няма да е лесно да те изкопаем. Аз не съм толкова силен, за да те издърпам, а всички останали са заети.
Луси не попита кои са „всички останали“, защото не бяха срещнали никого по улицата. Сянката на сградата, към която вървяха, се протягаше приканващо към нея и тя едва се сдържа да не притича последните метри, за да се скрие в мастиленочерната ѝ хладина.
— Езеро, а? — Тя пак погледна към миниатюрната пустиня. — Къде е отишла водата?
Бен ѝ отвори вратата и момичето влезе в спарената сграда, в чийто застоял въздух бяха дишали поколения наред.
— Била е извлечена и съхранена от дядо ми преди много години — обясни той, изпъчил важно гърди. — Също като басейните.
— Какво значи „басейн“?
— Басейн е… — Той спря и я погледна колкото можеше по-надменно, като се имаше предвид, че е с педя и половина по-нисък от нея. — Ти май си расла на село?
— Определено.
Гласът ѝ се изгуби сред избледнелия разкош, който я заобикаляше. Фоайето изглеждаше безкрайно дълго, далеч отвъд дневната светлина, която нахлуваше през изцапаните с пясък прозорци зад гърба ѝ.
Дъгите от светлина бяха толкова бързо погълнати от непрогледна тъма, че Луси можеше само да гадае за височината на тавана и разстоянието до отсрещния край на залата. Жегата навън беше изчерпала и сетните капки от малкото ѝ възстановена енергия и сега дробовете ѝ се измъчваха с тежкия, топъл въздух в закритото пространство. Ходилото ѝ пулсираше така силно, че го усещаше чак в коляното.
— Трябва да седна — продума тя, останала без сили, и се свлече на пода.
Падането бе омекотено от килима, който се оказа толкова дебел, че пръстите ѝ се заровиха в нишките му и Луси се почуди дали ще потъне в тях като в пясъка навън или в бушуващите води на реката.
Бен се отдалечи и тя чу тътренето на стол по пода, а малко след това видя и лицето му, зачервено от усилието.