— Ето, седни — каза великодушно, като побутна мекия стол към нея, а самият той се отпусна на килима до нея, легна по гръб и се загледа в празния необятен таван.
Луси беше почти готова да прости високомерието му, като видя какви усилия му бе коствало да домъкне стола. Тя се надигна да седне на него и се загледа в нездравото бледо лице на момчето, докато то лежеше със затворени очи.
— Благодаря за стола.
— Татко казва, че трябва да бъда учтив. Според него момче с моята физика няма как да спечели момиче, което търси закрила. Затова трябва да се целя в някоя, която иска да се държат мило с нея.
— Значи се държиш мило не защото така искаш, а защото имаш някаква цел?
— Да не би някой да го прави естествено?
Луси не отговори, защото се съмняваше, че изоставането във физическото развитие е нещо естествено. Бен седна и се подпря на стола, за да се изправи.
— Хайде. Татко е в градината. Иска да те види.
Тя го последва през огромната зала, а стъпките им отекваха в невидимите стени и тавана. Накрая се озоваха в една градина, където беше толкова светло, че я заболяха очите от свиването на зениците. Всяка педя тук бе обляна в светлина и покрита със зеленина. Думите ѝ тук не кънтяха, а потъваха в живота наоколо, сякаш той пиеше от гласа ѝ, вместо да я замеря предизвикателно с него.
Усети глинестото ухание на здрава, влажна почва и сърцето ѝ се сви от носталгия по дома и безкрайните зелени поля, напоени с дъжд. Внезапният дъх на живот беше толкова прям и силен, че главата ѝ отново се замая. Луси приседна на хладния мраморен под с тиха въздишка, докато кожата ѝ попиваше влагата наоколо и цялото ѝ тяло откликваше по свой си начин на живота в градината, наслаждавайки се с всяка пора на свежия въздух, пречистен от зелените листа.
— Мисля, че ѝ харесва — обади се един плътен глас, който я изтръгна от благоговението, и тя видя мъж с ярка бяла усмивка на фона от зеленина.
— Татко, тя наистина го може — каза Бен, вместо да ги запознае.
Усмивката изчезна за миг и мъжът погледна подразнено сина си, но после отново се усмихна на Луси.
— Здравей, мъниче.
Нежността в гласа му звучеше толкова естествено, че тя изпита дълбоко спокойствие.
— Здрасти — отвърна Луси свенливо, внезапно осъзнала, че бащата на Бен има и много красиво лице в добавка към гласа. — Аз съм Луси.
— Добре дошла, Луси.
Тя кимна, но не можа да измисли какво да каже. Бен отстъпи назад, а баща му се приближи, излизайки от градината като някакъв бог на живота. Беше внушителен мъж: най-едрият, когото бе виждала. Пред него даже Лин щеше да изглежда като джудже, а Луси едва стигаше до лакътя му. Отдавна не се бе чувствала като малко дете.
— Аз съм Луси — подаде ръка тя.
— Вече го каза — смигна ѝ той и ръката ѝ мигом изчезна в грамадната му лапа, покрита с богата черна пръст. — Аз съм Ландър.
Мъжът пусна ръката ѝ и я хвана за рамото.
— Впечатляващо, нали?
Погледът на Луси още беше прикован в бицепсите му и тя не разбра веднага, че говори за градината, чак докато чу тежката въздишка на Бен.
— Да — отговори Луси и отмести поглед. — Това… това домат ли е?
Примамливият блясък на червено сред вълните от зеленина я измъкна от закрилническата ръка на Ландър и напълни устата ѝ със слюнка.
— Отгледал си домат?
— Не само един. Но това е първият узрял от тази реколта.
Вече отблизо Луси виждаше и другите, още зелени домати. Издути от живот, те пиеха от слънчевите лъчи, които струяха през стъкления таван, и от влагата във въздуха наоколо. Плодът, който бе привлякъл вниманието ѝ, тъкмо бе започнал да се обагря в яркооранжев цвят, а след ден-два щеше да стане зрял и червен.
— Вземи го, ако искаш — чу се гласът на Ландър нейде до лакътя ѝ.
Тя посегна към домата. Ръката ѝ едва докосна тънката му опъната кожа, изпълнена с живот. Той се откъсна с лекота от стъблото и силното ухание изпълни устата ѝ с вкус, още преди да го поднесе към устните си.
— Сигурен ли си? Не трябва ли да отиде при някого, който…
— Аз съм го отгледал — успокои я Ландър. — Всичко тук е мое, а този домат е за теб. Има още много.
Луси го захапа, без да чака втора покана. Острите ѝ зъби пробиха люспата и по устните ѝ се разля червен сок, който покапа по мраморния под.
Лин гледаше недоверчиво зеления домат, който Луси ѝ бе донесла като доказателство за градината по-надолу по улицата.
— И ти си изяла един?
— Да, но червен — отвърна Луси, обзета от чувство на вина, че не ѝ бе запазила част от зрелия плод. — Реших, че може да оставиш този на перваза, докато узрее.