Лин го помириса и притвори очи, също като Луси, когато усети блажения аромат. На устните ѝ потрепна лека усмивка, примесена с тъга, и Луси разбра, че мислите на Лин са отлетели към дома, а не към малкото чудо в ръцете ѝ.
— Трябва да я видиш, щом се оправиш — продължи тя, неспособна да сдържи въодушевлението си. — Предполагам, че преди е било ботаническа градина. — Изрече думата бавно и внимателно, все още притеснена от подигравките на Бен, въпреки че момчето не беше наблизо. — Имало всякакви странни растения ѝ неща, които хората ходели там да разглеждат, а когато настъпил Недостигът, дядото на Бен изскубнал всички цветя, за да има повече пръст за зеленчуците.
— Аха. — Лин прокара палец по опънатата зелена кожа на домата. — И как поливат тази градина?
— Не попитах. Но Бен каза, че бащата на Ландър събрал всичката вода от фонтаните и басейните — а тук е имало хиляди басейни, Лин, трябва да видиш що за град е — и я съхранил в бойлерите на хотелите.
— Звучиш впечатлена.
— Как да не съм! Намираме се по средата на пустинята, а ти държиш домат в ръка.
Лин помириса плода още веднъж и го подаде на Луси, за да го остави на перваза.
— Кой е Ландър?
— Бащата на Бен. Чакай само да го видиш, Лин. Мили Боже! Огромен е. — Споменът за усмивката му отново я сгря. — Може дори да те накара да се почувстваш жена.
Луси се обърна и видя, че Лин гледа яркосиньото небе над рамото ѝ.
— Никога не съм се чувствала повече или по-малко жена заради някой мъж.
— Нямах предвид… — запъна се Луси, но Лин махна с ръка.
— Не се притеснявай. Просто ми писна да лежа в тази болница.
— Всъщност това не е болница — обясни Луси, — а хотел, също като онзи, в който се намира градината, само че са взели част от стаите на първия етаж и са донесли оборудването от болницата, така че да не са пръснати всички из целия град.
Лин кимна, но очите ѝ се затвориха от изтощение. Тя облиза устните си, преди да продължи.
— Всички?
— Да… така каза Бен. Всички.
— Знаеш ли колко са?
— Досега съм видяла само Бен, Ландър, Бейли и Нора.
— Съмнявам се, че са само четиримата, щом пазят водата от басейните с поколения. Какво друго видя навън?
— Не много — призна Луси. — Градът се разпада. Бен каза, че всички живеят на първите един-два етажа от хотелите по главната улица, защото по-високо жегата е непоносима, а пясъкът се опитва да превземе покрайнините. Стараят се да чистят главния път заради автомобилите, но с другото не успяват.
— Да, това ме накара да се замисля.
— Да се замислиш? — Луси се опита да изкопчи повече информация. — За какво да се замислиш?
Лин отвори очи и силата в тях засенчи умореното ѝ тяло.
— Ако имат толкова вода и храна, защо пращат патрули в пустинята?
— Добре че го правят. Иначе щяхме да сме мъртви.
— Да, но защо? За да издирват полумъртви скитници и да ги връщат към живота с домати?
— Защо пък не?
— Защото живеем в мрачен свят и още не съм видяла хора, които имат, да помагат на онези, които нямат, освен по някакви техни си съображения.
— Ние го направихме — напомни ѝ Луси. — Дадохме на онова семейство в Небраска страхотна къща близо до питейна вода.
— Това беше твое решение. И ти имаше съображения. — Очите на Лин проблеснаха и тя вложи цялата си енергия в думите си. — Това не е Калифорния, мъниче, не го забравяй. Тези хора обикаляха и горяха бензин, без да знаят, че сме там и трябва да ни спасят. Искам да знам защо.
— Следващия път, когато някой ми предложи да спаси живота ми или да ми даде нещо за ядене, ще го разпитам, става ли?
Лин затвори очи, без да обърне внимание на тона ѝ.
— Работата е там, че ти имаш нещо, което да им дадеш в замяна. Аз в случая съм без значение. Ако поискат да им покажеш къде има вода, ще трябва да го направиш.
— Бездруго щях — отвърна Луси. — Длъжници сме им.
— Така е. Но само ти можеш да върнеш дълга ни. Ти си тази, от която се нуждаят, тази, в която ще се вслушат. Разбираш ли?
— Да, схванах — отговори Луси, но гласът ѝ не звучеше убедено. — Сега аз съм шефът.
27.
Нора настояваше Лин да остане в леглото, а пациентката не се подчиняваше, докато един ден Бейли се опита да я принуди. Последвалата схватка завърши с една счупена инвалидна количка и размазани остатъци от домат по лицето на Бейли. От този случай насетне Луси гледаше да бъде в стаята, когато Бейли се въртеше наоколо, но нарастващото недоволство на Лин и мамещият зов на свободата под синьото небе я държаха навън по-често, отколкото възнамеряваше.