— Най-сигурното място за моята пушка е в собствените ми ръце.
Ландър разпери своите, без да сваля усмивката от лицето си.
— Напълно разбирам. Дъщеря ти сподели уменията си с нас, а доколкото разбирам, твоите дарби са по-скоро в сферата на…
— Насилието — помогна му Лин. — Можеш да го кажеш.
— Добре, значи насилието.
— Точно така.
— Значи това е твоят дар за света?
Лин вдигна вежди и Луси предусети ответния удар.
— Не помня да съм получавала дарове, нито да съм се договаряла за размяна.
— Нима ние не ти дарихме живот?
— Майка ми дари живот, вие ме спасихте по свой избор. Единственият дар, който давам аз, е смъртта.
По лицето на Ландър премина сянка и той се приближи до Лин с грацията на котка. Надвеси се над нея и хвана с масивната си ръка слабата бледа шия на Лин, а мускулите на ръката му изпъкнаха. После се наведе и прошепна:
— Дори сега ли?
Луси дишаше тихо в сенките, готова да скочи, ако се наложи.
Лин вдигна очи към Ландър и пръстите му затрепериха от силата на гласа ѝ, с който каза:
— Дори сега, грамаден кучи сине!
Мъжът избухна в смях. Даже живият въздух в градината не успя да поеме гръмогласния звук, а го препрати в тъмната зала, където той отекна в стените и се върна обратно при тях.
— Харесваш ми — заяви Ландър и тупна Лин по гърба, от което тя неволно пристъпи крачка напред. — Много ми харесваш.
Лин стрелна Луси с поглед.
— Фантастично.
Той стисна силно раменете ѝ и се усмихна широко.
— Да видим какво можеш.
Пушката на Лин като че ли беше тъгувала за стопанката си. Куршумите пееха над града и поваляха мишените, които Ландър сочеше на все по-далечни разстояния — пътни знаци, прозорци на автомобили, каквото попаднеше пред очите му. Нора беше настояла да се качи с тях на покрива, защото се тревожеше как пациентката ѝ ще се изкачи по стълбите догоре. Наложи се Ландър да пренесе Лин през последните стотина стъпала, сгушена в ръцете му като кукла, а пушката — сгушена в нейните.
Скоро стана ясно каква рядкост са пушечните изстрели в Лас Вегас. Бейли дотича запъхтяна на покрива, като че ли подозираше метеж, който сама ще потуши с голи ръце. Смайването ѝ, когато видя Лин с пушката, след миг премина в горчивина. Луси внимателно наблюдаваше едрата дама и забеляза как мършавото ѝ лице се изкривява при всеки комплимент, който Ландър правеше на Лин.
Бен следваше Бейли по петите. Бузите му бяха зачервени и стълбите бяха изцедили всичката му енергия, която би вложил в борбата с въображаемата заплаха. Той се свлече в краката на Луси и започна да ѝ обяснява как са работили някога асансьорите. Тя се преструваше, че слуша, като само издаваше полузаинтересувани звуци на подходящите места, което, както я беше научил опитът, беше достатъчно насърчение за него.
Хората по улиците закриваха очи от слънцето и се взираха в покрива, откъдето идваха изстрелите. Ландър им махаше с ръка, за да покаже, че всичко е наред, и продължаваше да сочи мишени. Ръцете на Лин отмаляха и тя подпря пушката на земята, но продължи да стреля.
— Луси — извика по едно време тя, — вода.
Луси се приближи и коленичи до нея, за да смени пушката с шишето. Почувства се така, сякаш отново бяха на покрива на собствения си дом.
— Виж — каза Лин, като посочи на запад. — Нещо ново.
Луси се наведе и миглите ѝ докоснаха мерника. Спомените я връхлетяха като прилив. Само че не видя зелените поля на Охайо, а изпепелените улици на Лас Вегас и купчините навят пясък на местата, които хората бяха предали на пустинята. И там, сред рушащите се сгради и ръждясващите коли, се беше излегнала огромна котка, която потрепваше с опашка от удоволствие, докато се наслаждаваше на слънцето.
— Мили Боже. — Луси премигна и се отдръпна от мерника. — Колко голямо е това нещо?
У дома имаше няколко диви котки, отдалечени на поколения от домашните си предци; вечно гладни, зли, хъскащи топки от козина — нищо общо с величественото мускулесто животно, което спеше насред изоставения град.
— Много — отговори Нора. — Това е планински лъв. Заселиха се в онази част на града още преди години.
Луси се подпря на лакът и я погледна.
— Това проблем ли е?
— Да — отвърна натъртено Нора.
Лин взе пушката от Луси.
— Защо не ги изгоните?
— Защото ти държиш единственото оръжие в целия град — отговори Ландър.
— И е време да го върнеш — добави Бейли.
— Не, първо го застреляй. — Нора стоеше на ръба на покрива до Ландър и сянката ѝ падаше върху двете момичета. — Застреляй тази гадина, дето се е проснала така, сякаш градът е неин.