Щом се озовахме вътре, сградата изгуби много от своята импозантност, с която ми бе се сторила толкова внушителна отвън. Наистина фоайето беше просторно, с красиви стенописи, край които бяха окачени плакати на различни музиканти от шестдесетте години, а над тях някой бе изписал с ужасно ярък розов спрей „ЕЛВИС — ВЕЧНО ЖИВ“. Имаше още много графити, повечето от които бяха абсолютно неразгадаеми или представляваха просто случайно нахвърлени черти, фигури, мазки и цветни цапаници. Във въздуха се разнасяше дъх на какво ли не: на преждевременно повехнала новост, на износени килими, мокети и тапети, на много места обгорени от фасове. Таванът беше зацапан и изронен от опадалата мазилка. В един от ъглите бяха струпани филтри от цигари и накъсани хартийки.
Изчакахме няколко минути, докато дойде асансьорът.
— Хайде да влезем — подкани ме Върн.
Качихме се по зле осветеното стълбище до третия етаж и свихме по дългия коридор. В единия му край ни сепна малко дете, съвсем голо, седнало на пода да си играе, подмятайки големи шарени гривни. Докато го зяпахме учудени, от зеещата врата на най-близката стая се подаде жена, облечена само в саронг на цветя, който не прикриваше нито голите й гърди, нито оголения й корем. Тя се наведе да вземе детето и гърдите й се залюляха. Като се обърна, ми метна безразличен поглед, след което се скри зад вратата.
— Това място е доста диво — отбеляза Върн.
Върн почука на една врата в другия край на коридора. Отвори му висок, мускулест мъж в джинси и кафяво кожено сако. Косата му беше вързана отзад на дълга опашка, като на индианец.
— О, Върн, драги мой. — Говореше провлечено, като кореняк американец. — Толкова много време мина.
Стисна яко ръката на Върн, може би, за да покаже, че няма нищо общо с царуващото наоколо всеобщо разложение. Но когато Върн ме представи, енергията на непознатия домакин не се пренасочи към мен, а остана изцяло запазена единствено за Върн, все едно, че аз изобщо не присъствах.
— Още един от твоите новопосветени?
Влязохме в голяма, зле осветена всекидневна или стая с общо предназначение. Прозорците й бяха засенчени с вестници, а мебелите — износени и канцеларски, бяха доста оскъдни. От ъгъла една немска овчарка, завряна в обемиста кошара от плетена тръстика, ни изгледа подозрително и заръмжа зловещо и ниско като тътен от далечна гръмотевична буря.
— Какво му става на това куче? — попита Върн.
Том се ухили.
— Откога кракът ти не е стъпвал тук, синко? Няма по-добро средство от немската овчарка срещу проникването на обирджии.
Чувството му за хумор ми се стори непонятно и доста особено.
Поведе ни нататък към следващата стая по един полутъмен коридор. Рамката на вратата беше обиколена с ивици от засъхнала пяна, от онази, която монтажниците използват за уплътняване на фугите. Вратата се затвори зад нас с приглушено съскане на сгъстен въздух като херметично уплътняваните врати по самолетите. Вътре видях едно бюро с везна върху него, до него легло и няколко лавици, плътно запълнени с книги. На една от стените бе окачена маска от черно дърво, може би африканска или индианска, изобразяваща ужасено лице в мига, в който надаваше страхотен писък или вик. Том отвори един скрин и измъкна миниатюрна стереоуредба. С чевръст жест, издаващ, че многократно е повтарял тази операция, избра един албум от въртящата се поставка. После със същите уверени движения извади една кесия от чекмеджето и започна да свива първия джойнт.
Приближих се до една от лавиците с книги, приседнах на пода пред нея и започнах лениво да се озъртам наоколо. Само че заглавията на книгите ми се сториха също толкова неразбираеми, колкото и хуморът на Том.
— Твоят приятел май обича да чете — каза Том на Върн. — А пък си мислех, че четенето на книги вече е излязло от мода.
— Да, Вик е умна глава.
Не можех да проумея защо Върн бе останал с подобно впечатление за мен.
Няколко минути пушихме сред пълно мълчание. Междувременно Том измери на везната нашите дози. Надрусан порядъчно, аз не можех да се отърся от мъчителното чувство за голяма заплаха — може би от Том или от кучетата, с които явно бе пълен този жилищен блок. Или пък просто тук витаеше нещо, което още не можех да определя какво е, а може би просто се дължеше на доскоро приповдигнатото настроение, което сега внезапно бе спаднало.
Преди да ни връчи кесиите, Том извади от чекмеджето един мускал и изсипа от него в дланта си две малки хапчета.