Последното ми посещение бе в самия край на лятото. Поканиха ме на вечеря у семейство Амхърст. През цялата вечер цареше атмосфера, която недвусмислено подсказваше за окончателното приключване на съответния период, както и за неизказаното, но лесно доловимо облекчение при мисълта за предстоящото ми заминаване за университета. Странно бе отново да се съберем в стария, добре познат състав, като спазваме всички предишни формалности, но особено необичайно бе да се видят Рита и Елена да съблюдават етикета и да пазят тишина и благоприличие. Сякаш изведнъж отново се бяха смалили. В първите минути имах чувството, че те са по-чужди от мен на света на двамата Амхърст, по-зле от мен го разбираха; нещо в тяхната сдържаност ме подтикна внезапно да проумея колко чужди са те на атмосферата, царяща в този дом. Може би не ставаше въпрос само за дистанцията, която разделя децата от възрастните, а за нещо повече — толкова необяснимо бе тяхното присъствие в един дом, на който те не принадлежаха.
— Ще е добре, като завършиш образованието си, да владееш някаква професия — каза ми г-н Амхърст. — Това беше голямата грешка в живота ми и тя ме принуди да се заема с този бизнес. Не мога да се оплача, с всичко се справям добре, но не мога да вложа душата си в работата. Накрая се оказва, че всичко се свежда само до печеленето на пари.
— Не говори глупости, Дейвид. Ти винаги вършеше точно това, което мислеше, че е правилно. Сега е различно. Хлапетата имат много повече шансове.
— Да, да, но винаги е все едно и също.
Изненадващо бе за мен да го чуя да говори толкова откровено за себе си, да доловя в тона му нотка на разочарование и на горчива прямота.
Преди да сервира кафето, г-жа Амхърст изпрати Рита и Елена на горния етаж, за да се заловят с домашните си. Преди да се качи в стаята, Рита се сбогува с мен.
— Предполагам, че скоро ще се върнеш към ученето и така нататък.
— Да, в понеделник.
— Е, мисля, че ще се видим по Коледа или нещо такова.
— Не зная, може би ще се върна преди това.
Целунахме се по бузите. Долових полъха на горещия й, ухаещ на мляко дъх.
— Е, добре, довиждане тогава.
Имаше нещо различно в нея, някаква срамежливост или може би капитулация, докато се завръщахме отново в ролите си на по-младата сестра и на по-големия брат.
След това се поотпуснах. Г-жа Амхърст ми поднесе във всекидневната чашка шери, донесе и пепелник — явен признак, че ми се позволява да изпуша една цигара. В тази атмосфера на зрялост двамата Амхърст ми се сториха преобразени, някак си не толкова съвършени, по-човечни може би. Г-жа Амхърст напълни чашата си, после пак си доля, докато неусетно, но определено, се напи и лицето й придоби вид на нереална, кожена маска, а бърборенето й звучеше истерично, докато преминаваше от своя заучен канадски английски към британското си бръщолевене. Изведнъж си я представих нагледно как седи около някаква кухненска маса в Англия, заедно със семейството си или с приятелите си, защото си личеше, че английската жилка в нея не беше някаква абстракция, а е дълбоко присъща.
— Ела си пак по-скоро — рече ми тя на вратата, като дори ме прегърна — нещо немислимо дотогава. — Ти на практика си част от семейството.
Сега вече изглеждаше напълно пияна. Г-н Амхърст стоеше до нея, зачервен от притеснение.
— Може би за Деня на благодарността — отвърнах аз.
Докато се връщах у дома още бях под впечатлението за нейната прегръдка. Радвах се, че ще се прибера в университета, защото поне през следващите няколко месеца ще ми бъде спестена неловкостта, която неизменно щеше да тегне между нас заради нейното напиване.
На следващия ден, докато се ровех в сандъка в мазето, за да си опаковам вещите, попаднах на роклята от рипсено кадифе, която бях купил на Рита преди години, сгъната под купчина стари ленени дрехи. Засрамих се, като я видях: сега ми се стори много овехтяла, макар че Рита я бе носила само няколко месеца, преди да й стане тясна. Спомних си още как я бях скрил тук, по детски обзет от собственическо чувство, за да не я запрати леля Тереза в купа с парцалите, защото исках сестра ми да я носи и да се чувства доволна от подаръка ми. Притиснах я до гърдите си, очарован от това колко бе малка. Не можех да си представя, че Рита е била първата, която е носила тази рокля. Не можех още да забравя и начина, по който тя се двоумеше как да реагира на подаръка ми. За пръв път се почувствах изоставен от сестра си, ненужен в нейния друг живот, макар че в нея може би все още имаше запазени остатъци от детинския инстинкт за вина. Накрая внимателно сгънах роклята, за да я оставя на мястото й.