Двайсет и първа глава
През трите години в университета Сентениъл усещах как постепенно все повече „се сближавах със себе си“, виждах есенцията на това, което лека-полека успявах да изцедя от себе си подобно на дестилат въпреки цялата каша, която преди това бях забъркал. Полученият краен продукт възприемах като живота — такъв, какъвто е в крайна сметка или поне такъв, какъвто аз си го представях. Приличаше на суспензия, в която се просмукваха надеждите ми за бъдещето: доста трудни за достигане подобно на стръмен планински склон, който е мъчен за покоряване. Но това бавно натрупване на изводи ми помогна да се пробудя и да открия какво се случва с мен така, както човек понякога може да се вгледа в битието на друго човешко същество.
Започнах да възприемам самотата си като мой дом, като мое убежище. Нали точно тя бе онова, срещу което най-силно се съпротивлявах, ала ето че се оказа, че тъкмо самотата ми помага да се съсредоточа и най-после да избистря всичко, което толкова отдавна ме мъчи. Проумях защо толкова ревностно диря убежище, за да се уловя за него като удавник за сламка. Вече ми се струваше достатъчно само да си давам сметка за всичко това, за да мога да го понасям с известно достойнство. Разбира се, срещнах хора, в чийто живот се намесвах, както например бе с Върн, като за кратко ставах част от света на всеки от тях, макар че примерът с Върн свидетелстваше, че такива хора си оставаха завинаги извън истинското русло на моя живот. Това, което ми изглеждаше като необходимост — да общувам с тях, бе всъщност само смътна идея, благодарение на която да почувствам като своя територия съвкупността от представи, които тези хора формираха в съзнанието ми. Пътят ми се пресече също и с няколко жени, но отношенията ми с тях навлизаха в живота ми като сънища и накрая избледняваха също тях — скоро интимността започваше да ме угнетява дори и когато прониквах в тях, защото последващите моменти ми се струваха странно неправдоподобни. На практика нито една от тези връзки не изтрая повече от броени седмици или най-много месеци. Накрая се изпаряваше окончателно. И това бе предопределено още от първата мисъл за близост, след това идваше ред на очакването за напрегната неловкост, а накрая се стигаше и до неизбежната раздяла.
Това, което може би най-силно ме крепеше, беше моето обучение, усещането как знанието се загнездва, покълва, набъбва и окончателно се оформя в мен, като ми помага да си изграждам модели, солидни като сгради, водещи към някакви окончателни истини за всичко случващо се около мен. Реших да придобия магистърска степен по английска литература и неусетно станах експерт по този иначе чужд на мен език. Макар че това, с което литературата ме привличаше, вече не ми изглеждаше достатъчно, за да обеме целия свят. Заради това започнах да гравитирам и около курсове, посветени на други сродни дисциплини като психология, религия, философия, като повече се интересувах от тънкостите в мъглявото тълкувание на текстовете, отколкото от особеностите на тяхната структура или стил. Светът и неговият постепенен напредък в сферата на идеите се уповаваше на поуките от историята и на логиката; само че аз не можех да се отърся от привичката си винаги да се оглеждам за някакви пробойни, поражения и щети, примерно като в случаите, при които истината се оказва съвсем не там, където може да се очаква. Така се учех, че нищо не бива да се приема за даденост, тъй като съществуват само брутално и хаотично възникнали факти.
През периода, който ми бе необходим, за да се дипломирам, почти бях преустановил контактите със семейството: виждах се с нашите само за седмица или две около Коледа, понякога прескачах до тях и по Великден, а също и за една, най-много две седмици през лятната ваканция. Не водехме редовни телефонни разговори, нито си разменяхме писма, а просто си живуркахме, тънещи в безмълвие и отчужденост. През всяка от летните ваканции се хващах на работа като бояджия в северните предградия на Торонто, като наемах квартира в студентското градче. Никак, ама никак не ми бе леко: блъсках по дванадесет, че и по тринадесет часа на ден, накрая се качвах на автобуса в седем вечерта, но въпреки това не можех да се добера до квартирата си преди девет или десет. Всъщност нямаше кой знае колко наложителна причина да се трепя толкова: ползвах стипендия, която покриваше всичките разходи по обучението ми, а освен това бях взел студентски заем, но тези пари просто трупах в банката, за да разполагам с налични суми, когато дойде време за изплащане на заема. Можех да разчитам и на парите, изпращани от баща ми, макар да не идваха редовно, но той очевидно бе готов да ме подпомага и още повече, ако го помолех за още пари. Вместо това аз се държах по-скоро като някакъв емигрант и нищо не исках, а запълвах живота си с работа, докато накрая той не заприлича на люшкана от вълните лодка, в която аз отдавна не присъствах, а само напусках всяка сутрин, съвсем рано, за да се приютя обратно в нея през нощите за малкото часове, отредени ми за мъртвешки сън.