През уикендите вечеринките с танци в университета Сентениъл често привличаха италиански групи от най-близките предградия: обикновено се събираха младежи с мазно зализани коси, с обувки с дебели токове и с прилепнали ризи — тъкмо онези, които аз винаги съм ненавиждал и с които не исках да имам нищо общо. Това бяха перчещи се грубияни, които се гордееха със славата си на изпечени побойници и излагаха на показ като предизвикателство своята „италианщина“. Но се намираха още няколко италианци, напълно различни от по-горе описаните, които действително залягаха върху образованието си — за разлика от нас, мнозинството, които се стараехме само тихомълком да се възползваме от привилегиите, предоставяни от университета. В курса по сатира, в който се записах през втората година от следването си, имаше един италианец — Майкъл Якобели, по-голям от мен с няколко години — с когото постепенно започнахме да се сближаваме. Може би се дължеше на същата неясна привързаност, която ме бе привлякла към Винс в гимназията, но ние все по-често отивахме заедно на събиранията след лекциите в една от близките кръчми. Майкъл не говореше много на тези сбирки и оставаше доста сдържан, но когато се случваше да заговори, винаги се изказваше прямо и непоколебимо. Беше дребен и съсухрен като работник от строежите. Макар винаги да се стремеше да говори ясно и целенасочено, все пак се случваше понякога да се отклонява, особено ако се налагаше да убеждава някого особено упорито.
— Светът няма да загине заради петролната криза, а заради кризата с хумора. Хората вече не се смеят. За бога, човече, разкажи поне един виц.
Но когато от нашата група — както винаги се случваше накрая — останехме само ние двамата, между нас надвисваше неловка тишина, може би защото вече нямаше пред кого да се преструваме.
Той още живееше при родителите си, в едно малко предградие, недалеч от студентското градче. Уличката им беше притисната от съседната Джейн стрийт, с безчетните й магазини и многоетажни сгради. Къщата на родителите му беше малка, тухлена, с дървета наоколо. При първото ми посещение там ми направи впечатление радушната семейна атмосфера, беседката в задния двор с асмата над нея, иконите с лика на Христос, бароковата претрупаност на мебелите, керамичните плочки със стилизирани цветя и спираловидните декорации по мазилките. Къщата им се оказа твърде оживена: непрекъснато влизаха и излизаха някакви хора, роднини най-вече, но не вдигаха много шум, така че след това не можех да си спомня с колко души съм се запознал през този ден, да не говорим, че напълно бях забравил имената им. Но запомних майка му, която ме поздрави само с едно кратко, мълчаливо кимване, а след това ме измери с доста подозрителен поглед, докато с престилка и мрежа за коса шеташе в кухнята. Преди да се оттеглим пред телевизора, ние останахме за няколко минути във всекидневната с баща му, широкоплещест и грубоват, изправен като монолит в креслото си.
— Преди живеехме там долу, на Сейнт Клер. И всичко си беше по-добро. А тук е пълно с толкова различни хора, чернилки и въобще всякакви.
— Стига, татко — прекъсна го Майкъл, все още настроен добродушно. — Какво толкова са ти сторили негрите?