Започна последната година от следването ми. Аз продължавах да посещавам лекциите и другите занятия, но макар седмиците да отминаваха бавно, не подадох нито един документ за кандидатстване за работа. Всеки път, когато отварях някой от учебниците си или влизах в поредния учебен час, усещах как в мен се надига съпротива. Усещах в душата си някаква разпокъсаност или може би предчувствие, че приемам на доверие твърде много неща, за които в крайна сметка все се оказва, че нямат много общо с реалния свят.
Една вечер в университета свикаха специална сесия, посветена на представянето на дейността на една благотворителна организация, която изпраща студенти, предимно дипломанти, а също и асистенти, в чужбина като преподаватели. Очаквах да ме затрупат с фалшива политическа реторика за честните намерения на хората, отдадените на тази благородно звучаща кауза. Първоначалните ми подозрения се засилиха при вида на оратора — дългокос, брадат, с бандана около врата. Но той започна с някакъв виц, успя да ни разсмее, а после продължи с тъй свойски тон, сякаш се връщаше от ваканция и изгаряше от нетърпение да сподели с нас преживяванията си от приятно прекараните дни в размотаването по плажовете. Накрая ни показа диапозитивите си, като онези, с които понякога в „Сейнт Майкъл“ ни запознаваше отец Маккинън след поредното си пътешествие в далечна чужбина: тънещи в мизерия градове, сурово изглеждащи пейзажи, както и непознати лица, застинали във важни пози пред обектива на фотоапарата като на сватбени снимки. Именно тази непринуденост в изложението на оратора привлече вниманието ми, както и предчувствието, разбира се, че ако се постарая, пред мен може да се разкрие друг свят, друг живот, в напълно непознати земи. През следващата седмица се заех с тромавата процедура по подаване на документи за кандидатстване, която тази мисионерска дейност изискваше, и в началото на март бях одобрен като преподавател по английски. Заминаването бе насрочено за есента. За Нигерия — страна, която аз доскоро въобще не можех да намеря на географската карта.
Следващите седмици изтекоха като насън, единствено бях загрижен да не се осуетят плановете ми за заминаването. Светът вече ми се струваше крайно нестабилен и силно изменчив, всичко наоколо неволно съпоставях с промените, които очаквах неминуемо да настъпят — сградите й магазините, дори светофарите по кръстовищата и странната организация на всичко, което се изпречваше пред очите ми. Всичко бе толкова хаотично струпано, с всичките тези безброй пътища, магистрали и търговски центрове по тяхното протежение, безкрайно цивилизованата подреденост на предградията на големия град. Настъпи последният ми ден в университета Сентениъл: не изпитвах носталгия, нито угризения, а само неописуемо облекчение, че съм преодолял застоя, в който бях изпаднал.
Реших да прекарам лятото в Мърси. Майкъл пристигна в студентското градче с колата си, за да ми помогне да отнеса багажа си до гарата.
— Доста багаж си взел — каза той. Но аз бях доволен, че се бе отзовал на молбата ми за помощ.
Оставих багажа си да го качат на влака, и двамата седнахме в кафенето на гарата.
— Досега нямахме възможност да поговорим за тази твоя идея за Африка — започна той. — Може би са те налегнали някакви католически увлечения под влиянието на цялата пропаганда, до която прибягват, за да привлекат нови мисионери. Спомням си как прибираха полиетиленовите торби и чували, за да ги изпращат с кораб в Африка, че местните хора там да събирали ориза си в тях. Взимаха дори найлоновите кесии за хляба.
— Не зная. Може би искам да отида там само заради климата — промърморих аз.
— Не, говоря ти сериозно. Зная, че си отскоро в тази група, но виждам, че възприемаш съвсем задълбочено идеята за заминаването. Просто не знам какво да ти кажа… дали това е пътят, по който трябва да се поеме. Засега поне ми е ясно само, че тези групи от доброволци вечно искат да променят хората, да ги накарат да мислят, че ние сме по-добри, отколкото сме всъщност. Не, не се шегувам. Ето, моята майка например има навика да оставя трохите от хляба на дъното на найлоновите торби. Това е нейната идея за благотворителност. Тя си въобразява, че те са като животните или нещо от този сорт.
— Каквото и да си мисли тя, торбите вероятно ще помогнат.
— Не е там работата, Вик, а в отношението на хората. Цялата дейност по подпомагането на развиващите се страни нищо няма да промени, ако хората не променят начина си на мислене. А това не може да се постигне в големи мащаби.