Двайсет и втора глава
Вече дипломиран, аз се прибрах у дома в толкова унило настроение сякаш заминавах на заточение. Дипломата ме отличаваше от роднините ми и веднага направи това различие лесно за назоваване, етикетът „дипломиран“ чрез който изпъквах в рода като първия висшист, ми придаде някаква тайнственост. От няколко дни въпросът за бъдещите ми планове висеше във въздуха и беше източник на напрежение между мен и баща ми. Едва когато той най-после започна да ме разпитва, проумя цялата сложност на всичко около моето бъдеще.
— Африка ли? — Имаше вид на човек, кой то действително нищо не може да разбере, беше безкрайно удивен, докато се опитваше да потисне гнева си. — Не мога да повярвам, че тук не може да се намери работа за учители като теб, та трябва да отиваш чак в Африка.
— Не става дума за това, че не може да се намери работа тук. Това е нещо като доброволческа мисия. Пък и аз все още не съм достатъчно квалифициран, за да преподавам тук. Ако искам да стане така, ще трябва да се върна в университета и да продължа образованието си.
Но в същата секунда усетих, че бях му представил зле положението си.
— Ако трябва да се върнеш и да си доучиш, не виждам защо да не го направиш. Както и не виждам какво ще ти помогне, ако заминеш за Африка.
Може би бяха нужни още малко усилия от моя страна, за да наложа решението си. Една-единствена дума от моята уста би могла да го накара да промени мнението си за моите дела и особено за моите бъдещи намерения; би уталожила усещането му, че съм го предал, че чрез заминаването си се отдръпвам от него и го изоставям.
Но между нас двамата като че ли не можеше да потръгне разговор, който да не е заразен с взаимно неразбиране.
— Просто това е нещо, което искам. Пък и е само за две години.
Той бе запланувал празненство по случай моето дипломиране, но сега удоволствието му се вгорчи заради притесненията около бъдещето ми. От няколко дни този въпрос като че ли го притесняваше, докато накрая чичо Алфредо не му предложи да организира празненството в просторния хол на новата къща, която наскоро бе построил.
— Ако бях на неговата възраст, и аз щях да постъпя така — рече той на баща ми по въпроса за плановете ми. Откакто бе построил къщата, той бе придобил самочувствие на преуспял мъж. — Погледни само ние на какво заприличахме? Целият ни живот премина в това непрестанно да превиваме гръб в тези оранжерии. Никога не сме отишли някъде по-далече от Ниагарския водопад.
— Да — рече баща ми, — ние тук си скъсахме задниците от работа, а сега те получават всичко наготово.
Но той всъщност искаше само да се увери, че няма нищо срамно в това, с което възнамерявах да се заема, преди да смекчи гнева си. Накрая стигна дотам, че се гордееше — поне донякъде — с мен и сякаш си признаваше, че аз всъщност осъществявам някаква част от собствените му мечти, които са си останали завинаги несбъднати.
Къщата на чичо Алфредо бе построена в стила, предпочитан от всички италианци в Мърси: дълга, тухлена, с бяла мазилка и доста натруфена с външни декоративни елементи. Беше издигната върху ниско възвишение от изкопаната от булдозера пръст, в съседство със старата му къща, в която останаха да живеят синът му Джино с жена си. Сякаш беше илюстрация на приказката за завидния успех на емигрантите в Америка, където всеки преуспява. На горния си етаж къщата приличаше по-скоро на мавзолей. Изобилстваше от никому ненужни стаи оскъдно обзаведени с нови мебели, с небоядисани стени, само с гола мазилка. Тук-там се срещаха вещи, свидетелстващи за внезапни изблици на екстравагантност, но те се губеха сред просторните помещения. Обаче стаята с телевизора или по-скоро холът се оказа наблъскана както с нови, така и със стари мебели: в единия край се мъдреше вграден бар, а в другия — напълно обзаведена кухня, цялата в лъснати до блясък керамични плочки, но с овехтели мебели, примъкнати от старата къща — може би като опит за възкресяване на преживените в нея години. Имаше още една стара, отдавна хлътнала кушетка, още по-старо кресло, също толкова вехт хладилник и един отдавна демодиран черно-бял телевизор. Цялата картинка неволно напомняше за убежище на бежанци, едва спасили се от някакво страхотно бедствие. Така че горният етаж подсказваше смътно идеята как би могъл да изглежда светът, ако ние, хората, се придържаме само към истинската си същност, докато продължаваме да се лутаме сред нашите нескончаеми житейски преходи.