За да не останат по-назад, ливанците също бяха изградили свой монумент — голяма църква, посветена на Дева Мария, извисяваща се над техния клуб в едно от предградията. Църквата беше увенчана с бетонен конус с вита конструкция, със спирални извивки, на височина до три или четири етажа и се открояваше със заострения си връх над всичко наоколо като пристанищен фар. Всички тези неща съставляваха една по-различна история, непресекваща и като че ли нямаща нищо общо с пристанищната дейност, с пожарникарските коли и с градските съветници, които присъстваха във всички митове за основаването и ранното процъфтяване на Мърси след прогонването на индианците от тези земи. По-скоро изглеждаше така, сякаш е имало повторна колонизация, но този път много по-кротка и по-безкръвна, самоуверена и способна да се защитава сама, която не толкова подменя династиите на сивобрадите основатели на града, колкото ги изтласква постепенно в забвение.
Но въпреки всичко историите на тези две колонизации не бяха чак толкова различни — първите заселници в града са имали същите скромни корени и никой от тях не е притежавал виден произход. И те са страдали от същите трудности, от същия недоимък. И те са вярвали, че завинаги ще си останат чужди на тази земя, с която толкова трудно са се преборвали. Може би дори и мотивите да се разказва сега всичко това също не се разминаваха много — бяха продиктувани от желанието не толкова да се възхвалява миналото, а да му се отдаде заслужена почит, дори ведно с всичките долни и безчестни постъпки. За да се пренареди миналото като облагородяващ източник за настоящото щастливо благоденствие.
Срещах се с професор Мариани в тясната и душна редакция на издавания от него „Работнически вестник“. Той често измъкваше списък с въпроси от чекмеджето на малкото си бюро, отрупано с папки и стари вестници. Сакото му беше преметнато небрежно върху стола, вратовръзката разхлабена, а ръкавите му — запретнати. Изглеждаше като чиновник, като карикатура на себе си, професор социалист, бъхтещ се в мръсния кабинет на редакцията на своя социалистически вестник.
— Това е чудесно, Виктор, великолепно е! — Не можеше да се отрече, че в неговия ентусиазъм винаги се долавяше нотка на искреност и неподправена радост. — Всичко е тук, цялата история, от началото до края, има я и войната, разбира се, има я и дискриминацията. Не се стеснявай да питаш за тези неща, а продължавай да ровиш, да ровиш, да се спускаш все по-надълбоко. Питай за всичко, за техните ипотеки, колко са задлъжнявали, колко са печелели. Това е нещо удивително, това невероятно богатство, натрупано само от едно поколение. Знаеш ли колко много столетия те са живеели все по един и същи начин, със своите дребни спорове за парче земя и за няколко кози?
Започнахме нашите интервюта, като се заехме отначало с около половин дузина мъже, пристигнали тук през двадесетте години на XX век. Те бяха с различни съдби, но аз долових сред тях повтарящи се детайли в страданията, които бяха преживели, когато в годините на самота в Канада са били принуждавани да се утвърждават по начин, който по-късните италиански емигранти, по-уверени в своите дребни цели, никога не са познали. В тях имаше и дух, с което спечелиха уважението ми, някаква пристрастеност към всичко по-мащабно, особено в техните предприемачески дръзновения. Повечето италианци бяха работили като роби в продължение на много години, за да похарчат накрая придобитите с толкова пот спестявания за ненужната екстравагантност на домовете си, за да градят бизнес, династии, предприятия. Един бе превърнал оранжерията си в туристическа атракция, като продавал цветя и тропически растения, но понеже и това му се видяло малко, пристроил неголяма зоологическа градина с овце, зайци и елени, понита за езда, като накрая добавил една лама и един тибетски як. Приключил с изграждането на закусвалня, в която, под палмите и портокаловите дръвчета, се сервирала евтина храна.
— Хората, като се връщали по родните си краища, разправяли, че тук няма нищо, освен пустеещи хълмове с много храсталак по тях. Не отивай там, повтаряли те, че ще пукнеш от глад! Ала аз трябваше да го направя, да ти кажа истината. Единствената причина, която ме спря, бе, че тук е много близо до границата, та си казах, че някоя нощ може да се прехвърля през нея, както го правят толкова много други хора. Но сега има друга перспектива за нас, защото американците идват чак дотук, за да видят нашите овце.
После почти веднага се случи така, че ударихме на камък: още от самото начало очаквахме просто да прослушваме записа на всяко интервю и после да изтриваме касетите за повторно записване върху тях. Само че се оказа, че петчасовите записи от първата ми поредица от интервюта почти изчерпиха наличните ми касети. Потърсих Коломба, която играеше ролята на нашата връзка с комитета.