— При това работно темпо до края на лятото ще разполагаме само с няколко десетки интервюта. Най-добре ще е да се погрижим за съхранението на касетите със записите.
— Нямаме пари за това.
— А какво ще кажеш за клуба?
Аз обаче още от самото начало бях подразбрал, че клубът не подкрепя този проект.
— Прекалено е деликатно с хората от клуба — рече ми тя, — защото всичко е въпрос на политика. Тази година ще се избира нов съвет, а пък Дино Манчини, който най-активно участва в избора, не одобрява досега направените предложения за нови членове. Дори се говори вече, че съм похабила прекалено много време за тази книга, която въобще не била работа на клуба. Не казвам, че баща ти говори така, ама другите не престават да ме одумват.
Само че аз не знаех дали баща ми и тази година ще бъде избран за член на съвета.
— Обади се на професора — посъветва ме Коломба. — Може би ще успееш да го убедиш да се състави само някаква по-скромна статия, вместо да се пише цяла книга.
Професорът остана безкрайно изненадан от това, че ние не бяхме предвидили място за съхранение на касетите.
— Осъзнаваш ли историческото значение на тези записи? Ще бъде светотатство да ги изтрием. Това въобще не подлежи на обсъждане.
— Може би тогава ти ще обясниш това на онези от клуба.
— Добре де, поне им кажи, че без тези записи няма да мога да довърша книгата. Това е истина, защото става дума за първоизточници, без които книгата ще изглежда лишена от смисъл.
Отново се срещнах с Коломба.
— Е, щом е така, налага се да отидем до клуба — въздъхна тя. — Опитай се да съчиниш някакъв отчет, който да предоставим на съвета, но гледай да обясниш в него защо се нуждаем от тези пари и колко са нараснали разходите ни.
Подготвих отчета, като внимавах да наблегна на активното участие на професора, както и на това, че се стремим да интервюираме абсолютно всички от тукашните италианци, че не сме някакви мошеници. Но въпреки тези предпазни мерки си позволих директно да помоля баща си за подкрепата му, с което обаче се оказах въвлечен в стари съперничества за влияние и отколешни свади по какви ли не поводи, сякаш ни бе съдено той и аз вечно да сме в конфликт. Но когато му изложих въпроса без никакви други свидетели, той се показа странно кротък.
— Няма да ти преча, ако си мислиш, че така трябва да постъпя. Но не зная какво ще решат останалите, свързани с този проект.
Не бях подготвен за подобна проява на доверие към мен. За няколко минути изглеждаше, като че ли между нас се е породила безмълвна солидарност.
— Както и да е, но Дино едва ли ще се подаде на убежденията ми — припомних му аз. — Макар да не виждам какво толкова против има той.
— О, трябва да знаеш, че всичките тези стари вражди и дрязги са пълни глупости. Хората от Кастилучи винаги са се държали по един начин, а тези от Вале дел Соле — съвсем другояче.
Съветът към клуба се събра на заседание. Одобриха отпускането на парите. Аз си казах, че дължа много на силните връзки на баща ми в съвета.
— Значи си получи парите — каза ми после той.
— Да. Благодаря.
И може би той не искаше от мен нищо повече от това, от този тъй скромен шанс да ми покаже, че вярва в мен.
За нас оставаше само да се заловим сериозно за работа, макар че внезапно настъпилото застудяване започна много да ни пречи. С течение на времето ставаше все по-ясно, че няма да успеем да завършим цикъла от интервюта до края на лятото.
Но Коломба си оставаше спокойна и самоуверена.
— Просто върши това, което можеш, а ние ще се опитаме следващата година да довършим проекта. — Зад нейната удивителна работоспособност винаги се долавяше топлото й отношение към всички нас, някакво сближаващо доверие, сякаш дори тялото й бе способно да излъчва подобно тайно послание. — И без това на вас, момчета, се падна най-трудното, така че колкото по-рано го започнете, толкова по-рано ще го доведете до края.
Започнахме интервютата без никакви хитрини, като напредвахме хронологично от годината на пристигането на съответния емигрант в Канада. Останах изненадан колко изморителна, несъвършена и винаги неудовлетворителна беше процедурата по взимането на интервютата, като понякога дори нямаше изгледи да се стигне до сърцевината на проблематиката. Приблизително след първата дузина сеанси съдържанието на разговорите в общи линии започваше да се повтаря и ставаше досадно уморително, сякаш цялата общност се подчиняваше на някаква неписана колективна духовност, така че всичко, свързано с нея, можеше да бъде представено само чрез един-единствен разказ. Всяка евентуална ексцентричност се задушаваше в присъствието на нашите интервюиращи — настроението на разпитваните хорица мигом се променяше след натискането на бутона „Запис“ на касетофона. Събеседниците ни веднага придобиваха сериозни изражения и си надяваха същите официални маски, до които прибягваха, когато имаха вземане-даване с властите и въобще с всякакви официални учреждения. Отдалече си личеше, че не успяваха да прикрият недоверието си към цялата работа, макар в същото време да бяха силно впечатлени от важността, която им придавахме. Самият касетофон символизираше някакво присъствие, като официален, макар и ням представител на нещо държавническо. Хората понякога бегло търсеха погледа ми, за да налучкат как точно да говорят, дори и при опитите си да ми противоречат мълчаливо или пък точно обратното: евентуално да потърсят одобрението, изписано в очите ми, за да се успокоят, че говорят както се изисква от тях. По-чувствителните въпроси трябваше да бъдат изключвани още от самото начало, най-вече свързаните с финансовото състояние на хората: още при първото споменаване на тази деликатна тема те настръхваха и прибягваха до всички достъпни средства за изклинчване от прямите отговори. Присвиваха се инстинктивно сякаш очакваха някакво унижение, бяха толкова резервирани, че отначало останах смаян. Това бе типично по-скоро за канадците, но с нищо не напомняше за прословутите италиански черти — необузданите показност и самохвалство, които те имаха навика да демонстрират в своите домове, на своите сватби и със своите автомобили. Само че тази неловкост беше прекалено потискаща, за да бъде търпяна. Но можеше да се дължи на суеверието — както бе при всички канадци, които познавах — че изброяването на нечии притежания може да подкани злата съдба да ги лиши от тях.