Сред интервюираните от мен емигранти и техните потомци се открояваха отчетливо три групи: молизаните, т.е. хората от моя роден край, все още, дори и тук, в далечната Канада, се деляха на абручезите от Абруцо и истинските молизани от Молизе, оформящи един общ регион; следващите бяха чиочарите, а третите — сицилианците. С разширяването на обсега от разпитваните люде на мен възлагаха все повече от набелязаните за интервюта молизани, понеже аз говорех тяхното наречие и така все по-рядко се заговаряше на английски. Това смесване на езиците, разбира се, зависеше от годината, в която даденият емигрант е пристигнал в Америка, пък се намесваше и влиянието на стандартния италиански говор, така че неусетно се достигаше до второ ниво на напрегната формалност. Дори и техният диалект понякога ставаше толкова щедро наситен с невъобразими англицизми, че може би се губеше всякаква връзка със смисъла извън малобройната колония в Мърси и около града, към която те принадлежаха. Нагледно си представях как след години етнографите ще се ровят из касетите с тези наши записи, как ще ги тачат като реликви, само че на мен лично те ми изглеждаха като несвързано бърборене или по-скоро като несъвършени останки от един постепенно избледняващ свят, изцяло принадлежащ на миналото, осветяван чрез тези трудноразбираеми слова, които свидетелстваха за трудните времена, преживени от тези люде, постепенно формиращи своята общност. Тези интервюта, посредством до болка познатите ми обрати на хорската реч, пришпорваха паметта ми като остен към ленивото говорене, останало в наследство може би още от прадревните самнити. Лекото неудобство, което ме глождеше от самото начало на работата по проекта, ставаше все по-настойчиво: винаги се стигаше до момента на разпознаването, при което хората ме въвличаха в историите си като свидетел на тяхното минало.
— Но нали ти си роден тук, тъй че би трябвало да помниш как е било.
Само че аз не бях част от тяхното минало, искаше ми се да им възразя. Нито бях сред официалните лица, измислили целия този проект, което оставяше някъде настрани най-същественото: и мухите, и лятната жега, и цветовете на вечерния сумрак, и самата тъкан на нещата, за които никой от нас не заговори. Но после, в една вечер, аз отидох да разпитам една двойка престарели хора от Вале дел Соле, пристигнали в Канада около година преди мен.