— Знаеш ли, че помня майка ти — изненадващо ми заяви старецът, толкова простодушно, че в първия миг останах убеден, че нещо се е объркал. — Тя имаше навика да идва за мляко при нас още когато беше малка.
— Такъв срам е това, което се случи — обади се жена му, — cchella disgrazia. И на баща ти хич не му беше леко, помня това, ама той стори най-доброто, на което бе способен, така че срещу него никой дума не може да каже.
Трудно преглътнах казаното от тях. Не можах да насиля ума си да приеме мисълта за всичко онова, което се бе случило, онова, което бе забулило целия хоризонт на моето минало, а сега беше сведено до няколко сухи, ала въпреки това обидни забележки, сякаш бе нещо, на което тези непознати мен хора бяха готови небрежно да махнат с ръка. Cchella disgrazia, какво нещастие, какъв резил — тези две беди май винаги вървяха ръка за ръка в представите на хората, защото всяка трагедия бе някакъв вид унижение, Божие наказание; ала ето че тези старци заговориха за това съвсем небрежно, което превърна събитието в нещо далечно, нещо, което все някак си може да се преживее. Може би аз си оставах единственият, в крайна сметка, който никога не бе способен ясно да съзира нещата, защото продължавах да нося бремето за греха на майка си и смъртта й със скръбта, на която е способно само едно седемгодишно дете, докато за другите тези неща отдавна бяха избледнели в хода на времето.
Това бе точно онова, за което веднъж майка ми бе споменала пред мен, макар че може би само заради дистанцията на времето аз инстинктивно приех сега, че тези хора са ме познавали още оттогава. Ала през цялото лято тя като че ли ме спохождаше в сънищата ми, пробуждаше позабравените подробности, излизащи наяве покрай тези интервюта, за да се отдръпва като сянка между лесно предсказуемите разкази на хората от нейното време и някои неясни предположения или истини, които аз неволно копнеех да узная от тях. След това, докато разпитвах една млада жена, наскоро пристигнала от Италия като младоженка, някакъв неин небрежен, напълно невинен жест изведнъж изведе пред очите ми образа на моята майка с поразяваща яснота, не просто като видение от царството на призраците, а като пример как би жестикулирала тя в този миг, толкова правдоподобно и реално, както и тази жена, която стоеше в този миг пред мен. И макар да се почувствах като прободен, осъзнавайки загубата, прободен от мъката по майка ми, внезапно осъзнах, че всичко останало, което зная за нея, както и онова, което съм си въобразявал, че зная, още лежи скрито дълбоко в мен, цялостно и недокоснато, живо като самия живот, но отдавна избледняло, за да остане само сянката му.
Двайсет и пета глава
В края на лятото усещах умерено въодушевление, защото вече наближаваше краят на моята работа по проекта. Проверих записите си от интервютата, останах доволен както от свършеното, така и от всичко останало наоколо: Мърси още бе залят от лятното слънце и изглеждаше кротък и спокоен като кадър от идиличен телевизионен филм. Имах усещането, че сам съм съчинил историите, съхранени в паметта на този край: какъв е бил някога градът, както и какъв ще бъде без моето присъствие тук — блажено място, лишено от болки и страдания, унижения или заплахи.
Едно от последните ми интервюта беше с един старец от Кастилучи, който живееше със сина си край брега на езерото. Къщата му беше настрани от пътя, по подобие на вилите в Кампания или поне претендираше да изглежда като такава със стройните колони от двете страни на главния вход и с извита балюстрада. Вече се бях нагледал поне на стотина варианта на този архитектурен шаблон при обиколките си през изминалото лято. Чрез тази пъстра смесица обитателите показваха едновременно признаци на процъфтяване и се стремяха тя някак си да им напомня за Италия, макар че те нямаха нищо общо с предишните собственици на този масивен каменен дом. Зад къщата се простираха дългите редове на оранжериите, които достигаха чак до езерото и препречваха гледката към водите му, отразяващи бездънната синева на небето, докато бризът накъдряше повърхността на езерото и като че ли нашепваше позабравени думи.
На вратата излезе да ме посрещне малко момче, къдрокосо и красиво като герой от приказките, но със сериозно изражение на личицето си. То се вглеждаше изпитателно в мен, докато се чудеше дали заслужавам одобрението му.
— Кой е, Кармен? — провикна се някой отвътре. Гласът ми се стори като на възрастен, леко потреперващ, докато се мъчеше да нагоди името на детето според трудните звуци на английския. — Кой е?