— Уф, не биваше да идваш тук, за да гледаш как един старец ще се разреве.
Останалата част от интервюто протече по-предсказуемо: неговият живот в Канада в сравнение с миналото му изглеждаше като ваканция в някаква приказна страна, толкова бе уреден и спокоен. Канада сега е моят дом, сподели той с мен, и добави, че само тук се чувствал добре.
— На два пъти се връщах в Италия, но се заканих повече да не го правя. Останах при дъщеря си в Рим и тя не ми говореше с нашето наречие. Дори ми рече, че съм звучал като някой селянин. А пък селото ни си е все така зле. Все пак всичко се попроменило там — Италия прогресира, обаче тук продължаваме да си мислим, че те там са с двайсет години назад.
Попитах го дали пази някакви стари фотографии или документи, които биха били от полза за книгата. По-възрастните често откликваха с подчертана неохота на подобно предложение, съзирайки някаква прикрита опасност за себе си, ако снимките им бъдат копирани и отпечатани. Обаче този старец само кимна леко да го изчакам за малко, преди да се оттегли в някоя от съседните стаи и не след дълго се появи с доволен вид, стискайки в ръце една пожълтяла кутия за обувки, превързана с канап. Нахлузи си очилата и започна едно по едно да ми показва съдържанието на кутията. Всичко проверяваше най-грижливо, като с присвити очи оглеждаше притежанията си от разстояние заради далекогледството си, след което ми ги подаваше. Първо извади стария си италиански паспорт, после личната си карта от времето на фашистите; три или четири пакета със стари снимки; медала на сина си от Абисинската война. Но погледът ми бе най-силно привлечен от нещо сребърно, проблеснало на дъното на кутията — някаква монета, да, стара монета от една лира. Веднага я познах. Същата като онази, която на времето ми подари Лучано, приятелят на майка ми. Дори от същата 1927 година и което бе най-невероятното: с абсолютно същото дребно вдлъбване върху крилото на орела, за което той ми бе разказал, че това било спомен от войната, когато монетата спасила живота му, защото един куршум летял право към сърцето му, но бил спрян от нея. За миг ми се стори, че монетата се завъртя пред изумените ми очи.
— Някога и аз имах такава монета.
— Хм, че те тогава бяха в масова употреба, преди войната де, когато една лира все още струваше нещо.
— Не, не, искам да кажа, че имах точно такава, сечена през същата година, със същото врязване отстрани.
— О, да, разбира се, това е нещо, което и друг път се е случвало. Една година пък всичките монети бяха изсечени без едното ухо на краля. Не можеш да разчиташ такава монета да те спаси, още повече, че хората говореха, че носела лош късмет. Но с тази беше различно, тя беше добра — хората разправяха за нея какви ли не истории, че Мусолини заповядал да я секат, за да го брани от папата и разни все такива неща, знаеш какви небивалици са способни да бръщолевят хората. Никога не съм вярвал на подобни глупости. Пазя я просто така, за спомен. Но вече не ми трябва, така че можеш да я вземеш. Ако я дам на Кармен, ще я запилее някъде, преди да е изтекъл и половин час.
Претеглих монетата в дланта си. В мен се пробуди детинската вяра в магията на притежанието на талисмани.
— Не възразявате ли?
— Никак, моля те, вземи я. Може би ще ти донесе повече късмет, отколкото на мен.
Но щом я пъхнах в джоба си, се почувствах обременен, като че ли нещо дотогава химерично и мимолетно изведнъж бе станало осезаемо и реално. Каквото и значение да придавах на тази монета, това бе просто една заблуда, една глезотия.
Кармен ни последва до вратата, като се пъхна покрай стареца, за да ме изгледа с бдителен вид, явно все още неубеден в добротата ми. Представих си го как би реагирал, ако бе видял как пъхнах в джоба си монетата от кутията на прадядо му, как би ме следвал чак до пътя, изпълнен с мълчаливо негодувание. Не подозираше, че всъщност му бях задигнал една история, независимо каква измислица би му поднесъл старецът, ако му хрумнеше да го занимава с чудните свойства на монетата. Но сред вълнението от раздялата с мен Кармен забрави за намерението си и махна за довиждане, когато аз дадох на заден ход, за да изляза на пътя.
— Пожелавам ти много щастие в Африка! — провикна се старецът, докато стискаше малката ръчичка на Кармен в своята, трепереща като стрък на цвете.