Двайсет и шеста глава
Последната седмица, преди да напусна Мърси, посветих на изготвянето на окончателния доклад. Няколко дни никъде не излизах. Грижливо надписах и подредих всички материали, които бяхме събрали, включително касетите с интервютата и бележките към тях, фотографиите и документите, дори и картоните за азбучния указател. Като привърших със сортирането, се оказа, че притежаваме внушителен обемист архив, които имаше напълно официален вид, още повече че за подреждането му се наложи да поработя не по-малко, отколкото за първоначалното събиране на сведенията. Чудех се обаче, какви истини или измислици ще извлече професорът от всичко това. Може би събраното с толкова труд просто щеше да бъде оставено да събира прах в някой склад или канцелария, защото се е оказало без никаква стойност пред официалните институции и е годно да послужи единствено като доказателство за готовността на властите да проявяват внимание към една етническа общност.
Но когато трябваше да седна и да напиша придружителния доклад, ми се стори невъзможно да не спомена за безкрайните подробности, които никога дотогава не бяха дискутирани, за по-истинските неща, за по-фините нюанси, за по-вулгарните факти, за претенциозната мебелировка по домовете на хората, за това какво може да си споделят те по време на вечеря, за това какво таят в сърцата си. Най-интересните и по-нетипични интервюта, бяха по-трудни за употреба при написването на книгата, понеже не пасваха на нито един модел. Дори само докато обобщавах резултатите, се натъквах именно на онези изводи, които толкова се стараех да избегна, като например приравняването на всички различия, открити при десетките интервюта. Накрая се ограничих да сведа изводите до подчертаване на очевидното, като приложих статистически обработени данни, диаграми и коментари, за да се изяснят онези впечатления и нюанси, които не можеха да бъдат предадени само с цитиране на фразите от интервютата.
Работех в стаята си, но през цялото време не можех да забравя, че докато си седя кротко пред бюрото, навън баща ми и другите работници се трудят във фермата. Отделих записите от събеседванията с нашите хора — на леля Таормина и чичо Умберто и на баща ми, понеже смятах, че съм задължен да ги прослушам, макар че дните отминаваха, без да посегна към тях. Когато дойде ред на баща ми да даде интервю, аз го препратих към един от по-младите ни помощници, Филомена, като донякъде очаквах или поне се надявах, че той ще откаже да говори пред нея. Обаче ето че от касетите, които Филомена ми предаде в края на седмицата, си пролича, че и той е склонил да говори.
В крайна сметка се оказа, че от нашето семейство само леля Тереза е отказала да даде интервю. Това донякъде съответстваше на характера й, но можеше да се дължи просто на нейната дръпнатост или пък на нещо друго, като например прекалената й чувствителност по отношение на почтеността. Тя винаги се стараеше да не привлича вниманието към себе си и често полагаше големи усилия, за да не каже нещо неуместно. Може би защото предусещаше колко малко място се отделя на истината в подобни анкети. Следователно не бе изключено да се окаже, че аз през цялото време съм я подценявал, че не съм бил склонен да призная силата на характера й. Дори посещенията й при Рита, както и онова, което й бе разказала, сега започвах да възприемам в друга светлина, като дълготрайно овладяване на нашите семейни емоции, без да се вдига излишен шум. Може би доброволното й самоотричане от онова, което винаги у нея се е криело под повърхността, е било единственото средство да ни спаси всички от самите себе си.
Прослушах записите на моите роднини едва след като приключих с доклада. Казаното от чичо Умберто се оказа напълно предвидимо; звучеше като благоразумен мъж, какъвто се стараеше да изглежда в очите на околните; говореше на своя трудноразбираем английски, с много идиоми, като успяваше да прикрива тревогите си. Леля Таормина пък звучеше още по-неразбрано, при това до такава степен, че дори аз се затрудних да схвана казаното от нея, като отначало се опитах да тълкувам буквално разказа й, но постепенно започнах да вниквам в това, което се криеше зад думите й.
— Отначало ни беше трудно с децата, заради езика и всичко останало. С по-големия всичко беше наред, но с по-малкия ми син се оказа по-трудно, понеже все се оплакваше, че децата в училище му се присмиват и други такива неща. Той искаше да му купим дрехи, каквито носеха другите, но в онези дни хич не бяхме добре с парите.