— Имаш ли някакъв адрес или нещо подобно, ако трябва да ти напишем писмо?
— Всъщност не зная къде точно ще се установя. Оставих на леля Тереза телефонния номер на моите познати в Отава. Те ще знаят къде да ме намерят, ако искаш да се свържеш с мен.
След кратка пауза долових как в него се надига недоволство.
— На мен това ми звучи смешно. Дори не знаеш къде точно отиваш!
— Не е точно така, а просто още нямам уточнен адрес. Но така или иначе ще ти го изпратя колкото е възможно по-скоро.
Само че аз не възнамерявах да му пиша, защото гледах на заминаването си като на нещо окончателно, без връщане назад.
На автогарата заварихме да чакат още половин дузина пътници, заедно с неколцина тийнейджъри, един млад мъж със сако с някаква университетска емблема, две мексиканки с блузи с високи яки. Техният обемист багаж беше увит в одеяла. Баща ми помогна за свалянето на багажа от колата — един сак с дрехи и една претъпкана раница. Това бе всичко, с което бях принуден да се огранича.
— Достатъчно е да пишеш по едно писмо на шест месеца — каза баща ми. — Знаеш, че моят английски не е достатъчно добър, за да пиша писма. Но мога да чета писма на английски. Може би леля ти ще може да ти пише на английски.
— Но нали можеш да ми пишеш на италиански. Ще мога да разбера писмата ти.
Постояхме така няколко минути, без да продумаме. Баща ми погледна часовника си.
— Май вече закъснява — рече той.
Но само след минута автобусът се показа зад ъгъла. Баща ми, с портфейла си в ръка, отиде при шофьора веднага щом онзи слезе на асфалта.
— Колко струва до Отава?
— Не бързай толкова, приятел — прекъсна го шофьорът на автобуса. — Първо трябва да се оправя с багажа.
Нахалството на шофьора ме жегна, но баща ми като че ли не му обърна внимание. Щом шофьорът се върна, баща ми отброи няколко банкноти за моя билет, а после ми подаде много повече, петдесетачки и стотачки, свити на руло.
— Да имаш по някоя пара, колкото за пътуването.
Неловко натиках парите в джоба си.
— Благодаря.
Само аз оставах да се кача в автобуса. Искаше ми се всичко да свърши по-скоро, но в същото време усещах как баща ми ме гледа очаквателно и ми се прииска да направя някакъв жест. Трябваше само да го прегърна, да докосна бузата си до неговата — обичайния ритуал на раздяла. Но никога не бях вършил нещо подобно, та и сега не успях да се насиля да го сторя, макар че цялото ми тяло го желаеше.
— Та значи, очаквам да те видя пак след две години — промълвих аз.
— Да.
И тогава се качих в автобуса, без да се здрависаме — дори без да се докоснем. Докато автобусът потегляше, аз за последен път зърнах на тротоара самотната му фигура. Беше толкова самотен, колкото не го помнех дотогава, с вида на онзи тъжен непознат, до когото преди години седях във влака за Халифакс.
Двайсет и осма глава
Първото ми впечатление от Африка, след като се пробудих от следобедния си сън и надникнах през прозореца на самолета, не беше гледката на безкрайната джунгла, както бях очаквал, а панорамата на някакъв град, облян от слънчевите лъчи и заобиколен от напечената от жаркото африканско слънце кал по края на пустинята, с нейната ръждивокафява повърхност, която изглеждаше неравна като детска площадка с пясък. Следващото, много по-осезаемо впечатление, бяха талазите от силно нагорещен въздух, които ни връхлетяха още на слизане от самолета, както и разнебитеното летище — което представляваше всъщност само една окаяна барака от пенобетон, самотно изправена сред оголения пейзаж като последен пост на цивилизацията; а накрая, като за капак, дойде и пътуването с автобус до Капо — пътят до този град беше толкова претъпкан от потоци хора, че повече приличаше на масово изселване на бегълци: пешеходци, велосипедисти или провиращи със съвсем дребни мотопеди или мотоциклети, изпълваха пътя дотам, че нашият стар автобус трябваше непрекъснато да лавира, при това сред заслепяващата жега, лъхаща от пустинята и превръщаща целия този кошмар в някакъв мъчителен сън.
Според назначението си трябваше да бъдем настанени в един държавен колеж за обучение на местни преподаватели в покрайнините на града, така че ние, групата доброволци, да пребиваваме при условия, близки до тези в летните ваканционни лагери за ученици. Но от всички гръмки обещания, свързани с нашата дейност в помощ на развиващите се страни, на които се бяхме наслушали в Отава, сега нищо не бе останало: липсваха всякакви признаци за глобална перспектива, нашата функция се изчерпваше само до уреждане на дребни проблеми, основно обучение по английски, както и в самообучение как да боравим с керосинов хладилник, как да изберем пиле от пазара и как после да го заколим и изкормим. Помня още, че в Отава доста приказки се изприказваха за бойкотиране на компанията Нестле, обаче тук се оказа, че нейните продукти се използват в невъобразими количества, най-вече млякото на прах и бисквитите, та дори и нес кафето „Нестле“, което се внасяше от Белгия, макар че самата Африка бе сред водещите в света производители на кафе.