Преподавах английски език и литература на четвърти клас, като подготвях учениците за насрочените за следващата учебна година изпити за начална степен. Като учител се стараех да се придържам към представянето на учебния материал по-опростено и методично, но все пак никога не се почувствах уютно в класната стая, никога инстинктът ми не ми подсказа, че върша именно това, което е най-нужно. Г-н Тсиката, едрият ганаец, който ръководеше учителите по английски в училището, като че ли веднъж успя да долови моите притеснения и за щастие реагира с безкрайно добродушие.
— Да, зная, че така следва да се преподава според учебната ни програма — все ми повтаряше той, усмихнат, развеселен и в същото време леко смутен, — но ти би могъл да добавиш, че тази мисловна конструкция е в стила на разсъжденията на Платон. Макар това да няма никаква връзка с нашата земна реалност тук.
Аз започвах всеки учебен ден със същото нарастващо плахо в мен отчаяние, питайки се дали преподавам по най-добрия възможен начин. За да компенсирам тези съмнения, се нагърбвах с допълнителни задачи, като извънредни уроци след часовете, но така и не дочаках момента, в който да се уверя, че усилията ми не са напразни. Още от самото начало на дейността си тук се залових да обясня на учениците най-простите, най-основните понятия: какво е съществително, какво е глагол, за да мога да продължа по-нататък от подобни бегли встъпителни поучения към изграждане на цялата стройна сграда на знанията по английски език. Струваше ми се, че е възможно да се поддържа само едно доста скромно ниво на знания в учениците, тъй като понякога се опасявах това, на което се стараех да ги науча, да не затъне сред объркването, в което самият аз бях изпаднал навремето, когато започнах да изучавам английски в училище. Така че в крайна сметка цялата моя преподавателска дейност започна да се свежда единствено до грижата да не бъда упрекнат, че не изпълнявам задълженията си. Всеки учебен ден очаквах с нетърпение последния звънец и тишината, спускаща се в класните стаи след него, защото само сред тази утешителна тишина ме напускаше страхът от надигащия се хаос, пораждан от недостатъчните усилия да овладея всичко около себе си. Училището принадлежеше повече на учениците, отколкото на мен. Те поне разполагаха с едно изпитано средство за въдворяване на ред и сигурност — това бе техният простичък, но стабилен дневен режим. За всичко бе определено време: за храненето, за подготовката за занятията в клас, за физкултурата, за изслушване на заповедите на директора, за дружествата и кръжоците, за стотиците вечно променящи се правила и за хилядите още по-разнообразни изключения от тях, които направляваха ритъма на живота им тук; затова аз отрано се ограничих просто да ги приема като дадени и да им приписвам по-голям авторитет. След това приех ролята на невинен зрител, което ми бе позволено благодарение на това, че съм от бялата раса, отличавах се от множеството, но също и заради обратното — стремежа да бъда по възможност по-незабележим.
Тази незабележимост като че ли се превърна в най-значителния белег за моя престой в страната. Ако се бях опитал да се преборя с нея, ако се бях отказал да се смалявам заради това, което ме отличава от околните, бих могъл да разчупя леда и да достигна до някакво по-откровено ниво на общуване с хората, да стана реална личност, да бъда индивид. Но винаги съществуваше риск при подобен преход и се спотайваше някакво предизвикателство спрямо съществуващия порядък, винаги беше налице някаква черта, разграничаваща безвредното ми битие и по-тъмната зона, в която бих могъл да се озова. През първите месеци в страната, макар английският да бе общоприет език тук, аз се опитах да овладея поне основите на местния език; ала когато се заех с нещо повече от обичайните поздрави и започнах да изпробвам елементарните схеми за разговор, в реакциите на хората към мен започна да се долавя лека промяна. Вече не посрещаха с одобрение първата изтърсена от мен фраза на техния език, а с някаква смесица от неудобство и отегчение, сякаш бях подкопал установените правила на играта.