Сред спомените ми за тази страна преобладава това, което беше свързано предимно с нещо фолклорно, пъстроцветно, атрактивно и необичайно, като лице на местен жител, предлагано на фотографиите за чужденците, т.е. кадри, предназначени за консумация само от белите, което инстинктивно служеше да замаскира пред пришълците истинския живот, кипящ зад тази показна фасада. Но този истински живот, както и всичко, което го формираше, си оставаше недосегаем за пряко наблюдение. Страната приличаше на гротескна карикатура с всички свои крещящо ярки фасади, с шума и горещината, с потисничеството, с безчислените войници, шарещи около безбройните пропускателни пунктове, с контраста между бедността и богатството. При всяко пътуване пред мен се разкриваше по някое непознато досега противоречие, някакъв сложен ритуал за мъртвите, като например оставянето на труповете да гният покрай пътищата, защото хората се плашели да бъдат закопавани след смъртта си. В Бенин ми се случи да видя път, по който частите от телата на мъртъвците бяха стъпкани като паваж, но все още се различаваха очертания на ръце и крака, дори и някое лице тук-там; всеки месец се заговаряше за някое ново модно увлечение сред богаташите, като например ракети за тенис, привързани към радиаторите отпред на някое Пежо 504 или внезапната поява на кока-кола в кутии по лавките в метрото на Лагос. Вестниците забогатяваха най-вече от скандални репортажи за невъобразимо разтърсващи спокойствието на публиката инциденти като вълненията в Лагос заради кражбата на приготвени за присаждане полови органи или намерените в кутии за обувки човешки глави, за да се отдаде почит на душите на баснословно богати племенни вождове. Навсякъде и във всичко се забелязваха признаци за бурно безпокойство, на невероятна смесица от духовни напъни: от така наречените бабалаос или местните модерни наследници на древните африкански шамани до всевъзможните духовни братства, от преданите поклонници на Харе Кришна до Адвентистите на седмия ден и приказните сияния на какви ли не херувими и серафими, които можело да се видят, но само в неделните дни, да танцуват, подредени в индианска нишка край пътищата в своите ефирни одежди. Тези небесни видения като че ли разиграваха сложна драма на единоборство и противопоставяне, може би защото толкова си приличаха като отражения в огледало, разкривайки тъкмо това, което се опитваха да прикриват — някакъв още по-тайнствен живот, кипящ под повърхността им, още по-магически и същевременно още по-светски — може би животът в училището, с всичките негови достойнства и несъвършенства, с надеждите на подрастващите младежи, с присъщата му нормалност или пък с тишината, спускаща се над Икорита веднага след падането на нощта, с притихналите тогава пазарни сергии и струйките дим, виещи се над огньовете по дворовете зад къщите, успокояващото ежедневно редуване на часовете за хранене и спане.
Макар че оставах настрани, извън живота, кипящ в тази страна, все пак той неуморно се просмукваше в мен. А този живот ми ставаше все по-познат, като си припомнях откъслеци от своето собствено минало. Случваше се понякога местните хора да се преобразяват в мои тайни и предани съюзници, толкова верни, каквито никога не можех да намеря сред хората от бялата раса; достатъчно бе случайно да уловя дружелюбен жест на някой от учениците си или нещо в интонацията му, или пък в контурите на лицето му, което най-ненадейно, но мигновено ми напомняше за нещо полузабравено от моите ранни ученически години във Вале дел Соле, сред също толкова окаяни класни стаи с неравни стени и каменни подове; край паркингите за камиони женорята от сергиите, вечно готови да се помайтапят с теб или да бранят ревностно своята независимост, или да се скарат като побеснели за някоя съвсем дребна сума, като че ли поддържаха познатия огън на семейната атмосфера. И аз най-после започнах да се чувствам щастлив там, колкото и да бе необяснимо, да изпитвам задоволство от успокояването на моята същност, макар всичко наоколо привидно да имаше твърде малко общо с тъканта на моя живот. По-скоро се свързваше с усещането за дребнавостта на тези откъслеци от бита, с тяхната способност поне от време на време да ми доставят задоволство, с краткотрайните изблици на енергия, прекалено мощни, за да могат да бъдат измерени. Да бъда там, означаваше за мен да се озова внезапно сред свят без хоризонт, без център, като при изненадващо откритие на друга планета: тук имаше място да се продължава далеч отвъд това, което познавах, със собствена история и собствени правила, със свое усещане за значимост. Тази мисъл ме зареждаше понякога с удивление, предизвикано от най-дребни събития, но водещо до малки, ала съвършени откровения, като усмивката на някое момиче сред градския пазар, знаците по фирмените табели над магазините, странните имена на някои мои ученици като Бунми Бенсън или Лола Лей. Или може би чудото се е криело просто в усещането за отдръпването ми от целия този чужд свят, чийто праг аз никога не прекрачих така, както се прибира човек в родния си дом, за да се озова в място без очаквания, че тук аз най-сетне ще намеря къде да се устроя уютно.