Там, в разгара на пълнолунието, под блясъка на луната, достатъчно светла, за да може да се чете без лампа, светът грееше като омагьосано място, целият посребрен и фосфоресциращ от някаква вътрешна хладна светлина. Понякога се скитах сред храстите, за да я открия, надолу по тесните пътечки, прорязани като тайни пътища от местните фермери, за да достигат до своите оскъдно тесни ниви, задушавани от окръжаващата ги джунгла. Тези пътечки приличаха повече на видения от някой сън дори и денем сред гигантската растителност наоколо, сред буйно извисяващите се нагоре непознати цветя, навред тъй небрежно разпръснати, сред изпочупените керамични вещи, стомни или гърнета, сред почернелите кратуни по стоборите и бостанските плашила, сред пепелявите останки от набърже стъкмения огън, от шепота при среднощните ритуали; но в тази извисяваща се луна съзирах обещанието, че ще мога във всеки миг да пристъпя в царството на чудесата. Като че ли тогава се пробуждаше надеждата за изкуплението на света, при което всичко ставаше възможно, за да можеш да усетиш как кръвта препуска в артериите на фона на глухия тътнеж на сърцето.
Трийсета глава
В нашето училище „Мейфлауър“ пощата пристигаше два пъти седмично. Синият изгърбен микробус изскачаше като дребен кит иззад храсталака около стръмния наклон под портата на училищната ограда. Бързо навикнах да дебна часовете, когато донасяха или отнасяха чувала с писмата, като в дните за доставка на пощата инстинктивно хвърлях по някой бегъл поглед през прозорците на класните стаи, докато в мен се изостряше напрежението от очакването; а после, в междучасията, дълго крачех до административния блок, за да завърша цялата процедура с трескаво оглеждане на прореза в моята пощенска кутия.
Секретарят на училището, г-н Джонсън, сортираше писмата с умопобъркваща мудност, като превърташе по десетина пъти всеки плик в дланите си, безмълвно сричайки името на получателя, сякаш го виждаше за пръв път в живота си. След доста умуване успяваше да направи връзката между това име и надписа на съответната пощенска кутия, след изпълнен с много подозрения оглед на всички кутии. Ако нямаше писмо до мен, през целия ден избягваше да се среща с мен, може би защото се дразнеше, като ме виждаше обзет от безпокойство, дори бе готов да се защитава срещу евентуалните ми обвинения; но накрая все идваше денят, когато се намираше по някое писмо и за мен.
— А, господин Виктор! Аз вече си мисля, че трябва да си имате някоя приятелка в Канада, не съм ли прав?
Отначало очакването беше по-скоро спонтанен рефлекс: нямах никакви причини да се надявам на нечие специално внимание, нямах любовница, за чиито писма да копнеех, нито очаквах окончателен отговор от някоя инстанция, който да е решаващ за моето бъдеще. Съвсем малоброен бе кръгът от хора, с които поддържах някаква кореспонденция, предимно колеги от университета. При това кореспонденция, доста близка до чисто формалната — едно-две писма до Майкъл, още няколко до хора, с които си бяхме разменили адресите през последните месеци от следването като прибързани и лекомислени жестове на сприятеляване, малко преди да се разделим; писах до тях само колкото да има с кого да споделя първите си мимолетни пориви на удоволствие от това, че ще мога да намеря в моята пощенска кутия нещо повече от следващите едно след друго и също тъй безкрайно досадни окръжни нареждания на Държавния съвет по образование. Но кълновете на спотаената ми надежда за някое изключително важно съобщение или за някаква промяна винаги си оставаха. Може би просто ме крепеше упованието, че пристигането на писмо ще ми докаже, че и преди съм съществувал на този свят, че съм дошъл тук отнякъде и че един ден пак ще се завърна там.