Така се случи, че започнах по-често да се срещам с англичанката Кейт Таунсенд, като чрез нея успях да навляза в света на белите емигранти тук. Тяхното общество можеше да ми послужи за компания до края на пребиваването ми, за сближаване, както при затворниците, споделящи килиите на един етаж в затвора. Кейт бе известна в училището със списъка на мъжете, с които бе имала връзка, предимно местни бизнесмени, но от по-богатите, като дори и сега се случваше някой от тях да паркира волвото или мерцедеса си дискретно, за няколко часа или дни, под дърветата, хвърлящи сянка край нейната къща. След това Кейт споделяше с нас какви подаръци е получила. От един от своите обожатели тя имаше син. Той бе кръглолик и мургав, но русата коса бе наследил от майка си, макар че тя бе толкова ситно къдрава, че момчето приличаше на херувим. Според признанията на Кейт баща му не бил стока, с месеци не се мяркал насам и на всичкото отгоре имал вредния навик да взима от нея пари назаем, които все забравял да върне. Но тя като че ли бе привикнала с този ред на нещата — такъв, че да й позволява да поддържа крайно гъвкави семейни ангажименти, които в този регион на света се възприемаха като нещо едва ли не общоприето. Тук действително често се срещаха жени без мъже в домовете си, които сами отглеждаха децата си, разчитайки само на своите доходи и устройващи си свой независим живот. В това като че ли се криеше едно от най-големите противоречия на нейния живот, едновременно екзотичен и все пак напълно земен. Белотата на кожата й често се оказваше от решаваща роля, само че тя експлоатираше това свое предимство, без да му отдава специално значение, без да се замисля в какво се корени неговото въздействие.
Имаше и други като нея сред персонала, най-вече учители, които очевидно се бяха оставили изцяло на инерцията, задоволяваха се само с оскъдната заплата, отпускана от правителството, нямаха специални прерогативи или влияние, с изключение на това, че бяха дошли тук заради каприз на случайността или благодарение на това, че бяха бели. Те бяха представители на някаква перверзна категория от емигранти, потеглили натам, където да могат да се почувстват привилегировани, а не презирани заради своята различност и все пак бяха лишени от надежди още по-силно пак заради това, понеже бяха винаги извън живота на страната, понеже нямаха перспективи. Имаше и един канадец, за когото узнах, че дошъл преди доста години тук като доброволец и въобще няма намерение да си тръгва. От всичко, което разказваха тукашните хора за него, човек можеше да остане с впечатлението, че става дума за някакъв легендарен ексцентрик. Но когато най-после се запознах с него, останах доста изненадан, понеже човекът изглеждаше съвсем обикновен — толкова предвидими бяха преценките му, толкова дребнаво и лишено от драматизъм бе ежедневното му съществуване. Единствената разлика с общоприетите представи за канадците бе, че сега бе останал откъснат от своята нормална среда и бе лишен от цел в един свят, който не му предлагаше никакви ценности.
В известен смисъл бе по-лесно да се разберат другите бели, онези, които се държаха настрани. Те идваха тук единствено заради парите, поради което техните инстинкти изглеждаха по-първични, а мотивите им — много по-ясни. Имаше неколцина от тях, които работеха в циментовата фабрика в покрайнините на града и чиито къщи бяха затулени от шума и праха на пътя зад високите си остъклени стени; посещенията там ми напомняха за обиколките из някои от победните предградия в градовете на Северна Америка, със същите спретнати бунгала и грижливо подстригвани морави пред тях, с миризмите на нови постройки, до една снабдени с най-модерни климатици, с групирането на тези хора около идеите за възвръщането на колониализма, следите от който между впрочем се набиваха в очи навред из страната. На няколко пъти съпровождах Кейт до техния клуб, където разговорите често клоняха към агресивен расизъм и събеседниците ми държаха на всяка цена да узнаят каква е моята позиция, за да ме привлекат на своя страна. Това, което най-силно им въздействаше, изглежда бе страхът, постоянната нужда наново да утвърждават кои са те или какво си въобразяваха че са, така, както емигрантите се бранят ревностно срещу заплахите от някаква пълзяща асимилация. Когато си тръгвахме от клуба им, Кейт винаги бързаше да ги осъди, но в тяхно присъствие се държеше уклончиво, дори може би загрижено, за да запази оскъдните привилегии, които притежаваше за разлика от тях. Това, което най-много ме безпокоеше, бе как моята собствена съпротива спрямо тях като че ли отстрани изглеждаше като най-обикновена нацупеност и раздразнителност пред лицето на тяхната монолитна увереност.