Тогава именно ме връхлетя предчувствието за смъртта му. Нима за това той се опитваше да ме подготви, а после бе решил да омаловажи тази идея, като нещо, което не беше истина, защото аз само си бях въобразил нещо по този повод или просто бе свързано с рефлекторното ми привличане към всичко, което бе свързано със смъртта, с моя отколешен обичай винаги да се устремявам към това най-просто, но и най-ужасяващо решение на всеки проблем. Облада ме усещането, че той така или иначе вече отсъства от живота ми; чувството, че личността, написала предишните писма, по някакъв нов начин се отдалечава от мен. Започнах писмото на чист английски, но понеже се опасявах от неразбиране, скъсах листа и се залових да го пиша отново, но този път само на италиански. Сега се получи по-съкратено, с най-общи фрази — нали поначало трудно разговарях с баща си. Винаги думите ни звучаха насилено, особено сега, в писмата, като някакъв компромис между моя опростен английски и неговия предпазлив италиански. И точно когато започна да ми се струва, че вече е прекалено късно, че може би аз през цялото време не съм го разбирал, че съм пропуснал да уловя нещо ключово, нещо критично важно, допуснах грешката да приема за хленчене неговите оплаквания, което от моя страна бе просто липса на умение да го разбирам дори в толкова дребни неща като това нелеко за него описание на емоциите, които го разтърсват — също както затруднява някой неразбираем идиом в език, който иначе е приблизително разбираем.
Накрая дописах писмото си с моя обичаен тон, внимателен и любезен, стараейки се да измисля нещо, което да го закрепи, като се докосна до темите, за които той ми бе споменал като за неща, в чиято святост вярвам; ала изпратих писмото си без упование, че ще има някакъв ефект. Замислих се дали да не пиша и на леля Тереза, но съобразих, че това няма смисъл, тъй като и без това скоро щях да се върна у дома, че ако нещо се случи, така или иначе ще го науча, макар че в дъното на душата ми се спотайваше смътното опасение, че няма да е добре това мое писмо да попадне в ръцете на баща ми. Същевременно се утешавах със странната илюзия, че най-добре би било въобще да не бях писал писмото. Да изложа всичко, което изпитвах, с думи, бе своеобразно обвинение срещу него, свидетелство, че всичко сме можели да предвидим, но нищо не сме сторили.
Следващата вест, която получих за баща ми, бе съобщението за неговата смърт. Прибрах се от училището в квартирата си и заварих Ричард Хармънд да ме чака на верандата, толкова прозрачен в своето напрегнато и неловко смущение, че веднага си казах, че не бива да се доверявам на първото си предчувствие, че сигурно греша, че лошите вести все ни застигат в толкова очевидна форма.
— Касае се за баща ти. — Не можа да се насили и да довърши фразата, а остави да увисне само тягостното мълчание между нас. — Казаха, че ще се опитат да отложат погребението до твоето пристигане.
После ме обзе странно чувство, но не облекчение или усещане за неизбежност, както бях очаквал, а някаква дезориентация, пълно объркване, което приличаше на прилошаване, като при всяка среща с нещо неестествено или зло. Ричард остана за около час при мен в квартирата ми, трогателно загрижен за мен, доброволно споделящ с мен всичко, което знаеше, макар че аз нищо не исках да слушам, може би защото не бях уверен какво ми бе разрешено да върша, какво при дадените обстоятелства би могло да бъде възприето като нормално.
— Мисля, че разговарях с леля ти. Прехвърлиха разговора през Отава. Всъщност не казаха много какво точно се е случило.
— Аха.
— Да не би да е бил нещо болен или има друга подобна причина, за която да си знаел?
— Не зная. Помня само, че се оплакваше от някакви болки в гърдите.
— Е, може да е от това.
На следващата сутрин имаше полет през Лондон. Ричард вече бе уредил всичко за пътуването ми. От мен се искаше само да си приготвя багажа, като взема само най-необходимото и да оставя всичко останало на него, за да ми го изпрати после у дома. Той ми предложи да остане още при мен, за да ми помогне за багажа, а после да ме отведе със себе си до Ибадан, за да пренощувам там.
— Там можеш да ползваш телефона, ако искаш да позвъниш у дома си в Канада.
Чудех се, доколко е разумно да отклоня това предложение, понеже подозирах, че тогава той ще се почувства донякъде облекчен.
— Предполагам, че вероятно искаш само да останеш за малко сам.
— Да, точно така.
— Не съм сигурен дали няма да поискаш да говориш с някого в училището. Ако желаеш, мога да изчакам, след като заминеш.