— Не те ли научиха на работа в Италия, а? Тогава аз ще те науча, бога ми, как се работи, дори да се налага всеки ден да те налагам с камшика!
Но леля ми продължаваше да държи на своето.
— Само посмей пак да вдигнеш ръка срещу мен! Главата ще ти счупя, кълна се в това!
— Е, хайде, я се опитай! Ще видим дали всичко ще става все по твоему. Не и в тази къща, в името на Христа, освен ако не искаш да живееш под моя покрив!
— А, така ли било? Много ти благодаря! Да не мислиш, че толкова съм искала да дойда тук, в проклетата Америка? За да ти пера като прислужница, мръсните дрехи? Да ти гледам бебето, което ти искаше да се дене в гроба, заедно с майка си? Там си имах свой живот, не помисли ли за това, когато ме повика? А какъв живот имам сега, кажи ми де! Какъв живот ми осигури?
След тази разпра в течение на много дни те не си проговориха. В къщата отново се настани познатата тягостна тишина. Този път дори и леля Тереза не успя да ни спаси от тази напаст, защото макар да се считаше за победителка в схватката с баща ми, сега не й оставаше нищо друго, освен да крачи раздразнено напред-назад из къщата сякаш смазана от тежестта на победата си.
Започна да става все по-нетърпелива с малката, често беше нехайна, дори несръчна. Може би винаги е била такава, ала просто е прикривала неумението си зад очарованието на неизменно доброто си настроение. Ала сега внезапно започна да ми се струва, че всичко, което вършеше за бебето, беше някак си недодялано. Когато го хранеше с млякото на прах, което вече използвахме, нейните дози ми се струваха по-неточно отмервани от дозите на Джелсомина. Като подаваше бутилката с биберона на бебето, често я издърпваше от устата му, преди още бебето да се е нахранило докрай. Когато го друсаше на ръце, сякаш едва се сдържаше да не се отърве от това неприятно задължение. Тези признаци на пренебрежение към работата й силно ме смущаваха и ме подтикваха да търся някакви недостатъци в нейния характер, някакъв важен и опасен инстинкт, като този при свинете, които могат да се претърколят върху своите новородени и да ги премажат с тежестта си.
Така се стигна до деня, в който й помагах да смени пелените на бебето. По износената пелена видях дребни следи от кръв.
— Счупи се главичката на една карфица, та сигурно се е забила в кожата й — рече леля ми. Обаче побърза да прибере карфицата в джоба на престилката си.
След този случай започнах да я следя по-отблизо.
— Виж го ти какъв любопитен се извъди, — рече леля Тереза. — Сякаш никога досега не си виждал бебе.
Но тя май подразбра, че между нас се е породило някакво необявено състезание. И за да ми припомни къде ми е мястото, тя започна да ми донася бебето за вечерното хранене, като се държеше насмешливо и предизвикателно с мен. Но все пак ми се струваше, че остана безмълвно впечатлена от моята загриженост и от уверените ми действия.
— И си научил всичко това само като си ме наблюдавал?
— Джелсомина ме научи.
— Не е зле — кимна тя, но май не й беше присърце тази похвала. — Свършила е добра работа.
Изведнъж тя реши да започне да излиза на полето с нас, отначало колебливо, като все се свираше сред лозите, сякаш не искаше да си цапа ръцете. Но скоро започна да придобива опит, пък и в нея се проявяваше някаква нова решителност. През първите дни оставяше бебето върху чувалите, струпани на камара в края на нейния ред, като често ме изпращаше да го наглеждам. Но постепенно започна да прехвърля все повече от своите грижи на мой гръб, докато накрая се стигна дотам аз да оставам сам в къщата за цял следобед, докато леля Тереза работеше вън на полето. Баща ми мълчаливо посрещна тези промени, без да ги одобри изрично, но и без да им се противопоставя. Трябваше да викам леля си за храненето и смяната на пелените на бебето, без да съм сигурен какво точно ми е позволено и докъде можех да се разпростирам. Но леля Тереза скоро се убеди, че се справям задоволително, пък и беше в неин интерес от ден на ден да намаляват ангажиментите й към бебето.
— Хм, знаеш ли, не е нужно да идваш при мен за всяка дреболия, щом можеш и сам да се справиш.
Това, което никога не споделих с леля си, беше притеснението, което неизменно ме спохождаше през тези самотни следобеди. Точно тогава се забеляза някаква необяснима промяна с бебето — нарасна неговото значение. Явно никога нямаше да мога да се отърва от миризмата му и от всичко свързано с него, просто се превърнах в мислеща добавка към неговите животински нужди. Понякога бебето плачеше неудържимо и това ме караше да го намразя, дори да пожелая смъртта му — светът като че ли се свеждаше само до неговия рев и до невъобразимия хаос, който предизвикваше нестихващият му плач. Но когато бебето заспиваше, сгушено в детското креватче, аз се заглеждах в него, чувствах се отговорен за това малко създание. Защото сега невръстната ми сестричка донякъде беше и моя, оставаше ми само да се чудя на странностите й, на нежната й още съвсем мека главица, уязвима като пъпеш, на тъй малките пръстчета на ръчичките и крачетата й.