Хващах автобуса рано сутрин, а той продължаваше своя път по страничната улица покрай най-близките кръчми с номера 12 и 13, а след това правеше рязък завой назад до номер 4 на Консешън стрийт. От там излизаше отново на магистрала номер 3, за да продължи направо по дълъг участък, където спираше по-начесто, за да прибере учениците от тамошните къщи с жълтеещи се тухлени фасади. Накрая автобусът се връщаше назад към квартала с магазините и се губеше сред него като в лабиринт. Щом попаднехме там, сякаш се бяхме озовали в друг свят, с напълно непознати за нас обичаи и поданици. Земята се простираше плоска и чиста, а на хоризонта тук-там се мяркаха тъмни островчета от борове или канадски клен, разположени доста изненадващо точно в средата на полето. Виждаха се още извивките на силозите, боядисани в червено или сребристо, както и високите стъпаловидни фронтони по дървените къщи на местните фермери, отдалечени от съседните подобно на самотни стражи, а от тесните им прозорци можеше да се наблюдава безкрайното поле наоколо. Към порт Томас ландшафтът отново се променяше. Излизахме на друга магистрала и продължавахме по нея, докато не свърнем пак в градчето, по-малко и по-скромно от Мърси. Там можеха да се видят само няколко склада, а къщите изглеждаха паянтови и очукани. Накрая стигахме до пристанището. Край кея бяха закотвени няколко дузини рибарски лодки, една част — малки, бели и още нови, а други — с олющена боя и със странни имена като „Сребърния долар“, „Мейфлауър“ или „Синята Бети“, които бяха изписани с червено или черно по корпусите им. От порт Томас следвахме извивките по брега на езерото надолу към чернозема около Пойнт Чипеуа, където къщите бяха още по-паянтови, а край изоставените хамбари и край плетовете стърчаха останки от отдавна захвърлени селскостопански машини сякаш скелети на измрели животни.
Нашият шофьор се казваше Шулц — як германец със сиви очи и груби мазолести ръце на селянин, с едро червендалесто лице, в което имаше нещо детско. В огледалото, насочено назад, което му помагаше да следи какво се случва отзад по седалките, ние можехме да наблюдаваме неговите гримаси, докато шофираше: лицето му се сгърчваше всеки път, когато трябваше да превключи рязко на по-висока скорост, а пък езикът му изпълваше ъгъла на устата му, щом се наложеше да вземе някой много остър завой или да заобиколи ъгъла на поредната улица. По-големите момчета го имитираха много успешно. Понякога, по даден от тартора на групата знак, шестима или дори седмина започваха едновременно да превключват в пълен синхрон въображаеми лостове за скорости, като виеха досущ, както виеше мощният двигател на автобуса. При този непоносим шум Шулц вдигаше поглед към огледалото и лицето му помръкваше.
— Хей, момчета, май пак прекалихте — обаждаше се той с плътния си, бавен и леко монотонен глас.
После някой от осмокласниците неизменно се провикваше:
— Съжаляваме за това, Шулц.
Иначе Шулц обикновено не правеше забележки за това, което се случваше зад гърба му в автобуса. Понякога, когато някое момиче изпищяваше или когато някой изхвърлеше нещо през прозореца, той внезапно отбиваше автобуса в страничната лента и натискаше рязко ръчната спирачка, след което само кръстосваше ръце и се облягаше на волана с недоволна физиономия. За миг в автобуса всички притичваха, а момчетата от най-задните седалки започваха да го умоляват да забрави случилото се:
— Ние нищо не искахме да кажем с това, Шулц.
— Шулц, нека да го забравим, де, нали става? Обещаваме повече да не го правим.
И така, накрая той само свиваше устни и бавно поклащаше глава, а ние отново се укротявахме.
Когато за пръв път се качих на училищния автобус, допуснах фаталната грешка да седна на най-задната седалка, без да подозирам, че тя е запазена само за по-големите батковци. При поредната спирка от маршрута, при тухлените къщи оттатък магистралата, до мен се настани едно високо, мършаво чернокосо момче и ме удостои със странна, прекалено фамилиарна усмивка. С явно отработен маниер завъртя глава, за да отметне падналия на челото му дълъг кичур коса, който затуляше очите му. Когато се нагласи удобно на седалката, измърмори някаква забележка по мой адрес, която аз не успях да схвана, но се надявах все пак да е нещо като поздрав. Тъй като не отвърнах, дангалакът присви лице, може би в гримаса, а може би просто от яд, че не го разбрах.