— Здравей, Джорджи — заговаряха го момчетата от по-горните класове. — Я ни разкажи как огънят ти опърлил физиономията и баща ти те набил с мотовилката.
Понякога той се озърташе крадешком към задните седалки. Лицето му се кривеше в някакво подобие на усмивка, може би срамежливо се ласкаеше, че все пак момчетата му обръщат внимание. Друг път въобще не схващаше подмятанията им, но се обръщаше веднага щом чуеше името си. Подиграваха му се дори момичетата и по-малките момчета, като кръстосваха пръсти и бързаха да се отдръпнат от пътеката, сякаш щеше да ги зарази с нещо опасно, когато връхлиташе вътре. Обикновено Джордж не забелязваше реакцията им, но веднъж едно момиче закъсня да се дръпне и в бързината той връхлетя върху нея и смръщи вежди. Май се възгордя от стореното, защото се отпусна на седалката с безкрайно самодоволен вид.
Моите чувства към Джордж се ограничаваха просто до това, че не исках да приличам на него, не желаех другите да мислят, че съм като него. Ала когато бях заставян от обстоятелствата да сядам до него, усещах как в мен се надига гняв заради това, че е толкова глупав и че е такъв невъзможен особняк. Ако пък на другите хлапета се налагаше да седнат до него, те привличаха всеобщото внимание към себе си, като му се подиграваха или докосваха с пръсти околните, уж за да разнасят от неговата зараза. Но аз не можех да върша това, нямах право да се чувствам като тях, пък и си знаех, че моите неуспехи подтикваха съучениците ми да ме оприличават с Джордж, дори в известен смисъл да гледат на мен като на по-презрян дори и от него.
Джордж беше донякъде защитен благодарение на това, че беше изключително странен. Те не допускаха, че има нещо, което да не е способен да извърши. Аз кръстосвах краката си под седалката в автобуса така, както другите кръстосваха пръсти против уроки, като наивно си въобразявах, че дори и Джордж няма представа, че вършех това. Тези безполезни напъни ме караха да се чувствам още по-зле, отколкото ако нищо не бях сторил. Освен това ме подтикваха да мисля, че всичко се дължи на опасенията ми да не стана за присмех като Джордж. Не биваше да забравям, че Джордж беше много по-силен физически от мен — достатъчно бе да го види човек с какъв устрем сутрин нахълтва в автобуса. Това не бе проява на гняв или на огорчение, а по-скоро на безгрижност и веселие. Начинът, по който той тихомълком се свиваше, като се притискаше до прозореца, ме караше да мисля, че пази някакво тайно местенце в себе си, в което той винаги оставаше сам и където нямаше достъп за никой друг.
Щом пристигнехме в училището, първо ни повеждаха към църквата „Сейнт Майкъл“ — контрастът между разпуснатата атмосфера в автобуса и просторните мащаби на това свято място беше внезапен. Този свят, който беше изолиран от всичко наоколо зад виещата се като верига ограда, се отличаваше с белите си сгради, струпани нагъсто една до друга. Тук царуваха други правила, властваше друга логика. Сестра Джаксън, първа помощничка на пастора, ни посрещаше сутрин долу, край стъпалата пред църквата. От двете страни на централната пътека ни очакваха други две сестри. Момичетата сядаха на скамейките отляво, а ние, момчетата — отдясно. Подреждаха ни по класове, най-малките най-отпред, така че главите ни се извисяваха в постепенно нарастващ наклон от олтара към външната порта на църквата. По време на службата дежурните монахини като зорки стражи бдяха край напречните пътеки. Някои от тях, особено по-възрастните, дори носеха със себе си дървени пръчки, с които много бързо успяваха да те шляпнат по врата, ако не се подаваш на изискването за тишина или ако неусетно си задрямал на скамейката.
Църквата се извисяваше с високия си дъговиден покрив, който създаваше впечатление за празнота, която сякаш не може да бъде запълнена. В църквата във Вале дел Соле скамейките бяха разположени толкова близо до олтара, че дори можеха да се видят капчиците пот по горната устна на падре Николо, които приличаха на наниз от маниста. Но тук олтарът беше издигнат над нефа с няколко стъпала и беше отделен с нисък мраморен парапет, пред който богомолците коленичеха за светото причастие или заставаха там в случаите, когато напречният неф бе пълен с хора. Олтарът, от зеленикав и кафеникав мрамор, беше украсен от двете страни с висока до тавана мозайка, изобразяваща ангели с блестящи мечове в ръце. Ангелът отляво беше с пурпурна тога, а другият отдясно — със синя. Именно те ни посрещаха всяка сутрин като каменни часовои. Аз все си мислех, че този, който беше загърнат в пурпур, а в нозете му се гърчи змия, свита на кълбо, не е архангел Михаил, а самият Луцифер — толкова суров, неумолим и дързък изглеждаше той, че нямаше никакво съмнение — именно той бе предизвикал архангел Михаил за върховната битка на ангелското войнство в небесата.