Може би аз бях единственият, който не беше способен да проумее нещо важно — например простичката доброта на отец Маккинън или на сестра Мери, да схване нещата такива, каквито бяха в действителност, а не според моите изкривени представи за тях. Като че ли съществуваше някакъв приказен свят, който другите хора приемаха за даденост, ала аз все не успявах да проникна в него, който се криеше дори зад общоприетия в училището ред, дори зад таблото със съобщенията, под лакираните повърхности на чиновете в класната ни стая или в игрите, на които децата се посвещаваха през междучасията. С една дума: съвсем нормалният начин на живот, простодушен и съществуващ тук в чист вид без никакви затруднения, си оставаше за мен чужд и непознат, дори недостъпен, като първите глухи звуци, които дочух в английския на сестра Бъртрам. Вината да не успея да се внедря в тази среда си беше изцяло моя. Може би това някак си бе свързано и с обидните подмятания, които понякога дочувах в училищния двор, или пък с поредното рязко и неочаквано ръгване с лакът под ребрата сред суматохата в училищния автобус. И въобще с онзи страх, който винаги и навсякъде ме следваше и който ме караше да съзирам опасност от ново унижение дори зад най-невинния жест. Но все още оставаше да мъждука същата крехка, но стопляща надежда, която ме окуражаваше: че всичко може магически да се промени, да бъде различно, че всичките тези неща, които ме сковават, накрая ще разкрият за мен своята съкровена същност, ще разбулят някакви тайни за себе си, които ще ми спестят повече унижения и пристъпи на омраза; надежда, че ще ме приемат в своето стоплящо и вдъхващо сигурност обкръжение, така както Исус е лекувал прокажените в разказите от „Пътеводна светлина“, така както е върнал Лазар от царството на мъртвите.
Пета глава
През октомври, на втората година след преместването ми в Канада, от Италия дойдоха да живеят при нас чичо Умберто и семейството му. Къщата ни се сдоби с някаква по-различна миризма, след като толкова много хора се скупчиха в нея — миризма на застоялост и сънливост. Аз спях с братовчедите си Роко и Доменико на леглото в ъгъла на всекидневната; другите: баща ми и леля Тереза, чичо Умберто и жена му, леля Таормина, както и тригодишната им дъщеря Фиорина — за известно време си поделяха двете спални. Накрая се видяхме принудени да преградим верандата, за да се оформи там още една спалня, където се преместиха чичо Умберто и леля Таормина.