В Италия семейството на чичо ми живееше в околностите на Беладона, откъдето беше леля Таормина. Това беше малко селце, далеч от шосето, което се виеше в долината, отвъд Кастилучи. Според мен голямата отдалеченост от града ги бе белязала като с физически недъг. Винаги съм гледал на тях като на назадничави, дебелоглави и невъзприемчиви хора, затова приех преместването им при нас едва ли не с отвращение. Най-неприятна ми беше леля Таормина, със своето странно и овехтяло наречие. За мен тя приличаше на загадка или по-точно на празна страница, без форма и без съдържание. Нейните действия ми се струваха само имитация на това, което вършат реалните хора, заради което тя сякаш не можеше да въздейства върху околните в реалния свят. Все пак не мога да отрека, че се държеше любезно с мен, ала въпреки отзивчивостта й аз нито веднъж не се почувствах добре в нейно присъствие — така например тя ме почерпи със сладкишите, които измъкна от голямата бохча, която беше помъкнала със себе си чак от Италия, ала те се оказаха прекалено лепкави и пожълтели след дългото презокеанско пътуване, а на всичкото отгоре вътре имаше някакъв неприятен сладникав сироп. В къщата ни тя бързо се превърна в нещо като слугиня, годна единствено за черната къщна работа, която никой друг не желаеше да подхваща. Чичо Умберто я заговаряше само когато искаше да я обиди или да я засегне. Дори леля Тереза, макар да бе много по-млада от леля Таормина, още от началото възприе спрямо нея линията на едно доста безочливо и унизяващо я поведение. След първите няколко седмици леля Тереза ловко успя да прехвърли почти цялата грижа за домакинството върху плещите на леля Таормина, като заяви, че след като новата спалня на верандата стане годна за обитаване, леля Таормина трябва да се премести там заедно с бебето, понеже за нея било по-лесно да се грижи за две деца, отколкото само за едно. Но леля Таормина с нищо не показа, че се е засегнала от тези подмятания, а просто продължи да бъде все в добро настроение, сякаш не осъзнаваше, че я унижават. Всъщност именно тази слепота изглеждаше най-непростима и най-дразнеща у нея, независимо от спокойното й отношение към бебето, както и от начина, по който се грижеше за него със същото изнурително старание и майчинска грижовност, както за своята малка Фиорина, сякаш за нея въобще нямаше разлика между двете деца. Може би в нея просто бе заговорил слепият майчин инстинкт. Аз продължавах да я следя с намерението да я уловя в някакъв пропуск или недоглеждане, макар да се оказа, че единствено тя — леля Таормина — проявява загриженост към малката ми сестричка и не се държи така, сякаш сестричката ми не съществува на този свят.
Чичо Умберто, доста по-едър и по-плещест от баща ми, с широко червендалесто лице, което му придаваше добродушен вид, всъщност използваше безогледно жена си, за да подчертае собствената си значимост. Обаче и в него не долавях непоколебима увереност и дълго време не бях сигурен кога се държи искрено с нас и кога — не. Отначало той много се стараеше да ни се хареса и да ни угоди, като за целта бе готов да демонстрира дори презрение към собствените си жена и синове, само и само да извлече някаква полза за себе си. Сякаш искаше да ни убеди, че е един от нас, по-близък с нас дори, отколкото със семейството си. С настъпването на зимата чичо Умберто ставаше все по-раздразнителен, беше вечно потиснат и като че ли изгуби интерес към нас. Пазеше доброто си настроение единствено за гостите. Започна да демонстрира към нас същото неуважение, каквото и към членовете на собственото си семейство. През пролетта, когато изостави работата си във фабриката, за да ни помага във фермата, зачестиха и споровете — отначало по-прикрити, с кратки изблици на гняв, насочен срещу леля Тереза. При тези кавги жена му, леля Таормина, също често си патеше. Но тъй като леля Тереза не му мълчеше, а винаги му отвръщаше подобаващо — пак така грубо и нападателно, както се държеше и с баща ми — това въздействаше върху чичо Умберто подобно на камък, запратен в някой спокоен вир. Не бе чудно, че към лятото споровете станаха още по-яростни и доста по-продължителни. Случваше се да се карат и да се дърлят по цели дни, та дори и по цели седмици, от което ние нямахме миг покой. Най-после всичко се уреди, когато — това стана две години след пристигането му от Италия — чичо Умберто, заедно със семейството си, се премести в друга къща.
Един от първите, с които чичо Умберто започна да се заяжда, беше португалец — името му беше Вито. Той беше нает от баща ми за цялото лято още преди беритбата на боба.