Вито беше ни помагал миналата година, преди да пристигне тук чичо Умберто и явно тогава е свършил много добра работа. Всяка сутрин той пристигаше във фермата със стария си велосипед. Още помня как краката му неуморно като бутала на машина, въртяха педалите. По цял ден работеше така всеотдайно, че вдъхновяваше за усилена работа всички около себе си. Една вечер, когато се бяхме събрали край трапезата, баща ми разказа как този Вито убил кучето на съседа — видял нещо да се движи в мрака през полето и веднага вдигнал пушката си, която била оставена зад седалката в пикапа на баща ми.
— Бум! — изгърмя пушката, преди някой да успее да го спре. Сигурно е уцелил горкото животно право в главата, защото ни обеща, че ще сготви вкусна вечеря. Кой знае какво си е мислел, че е прострелял. Но после, като видя, че е убил кучето на съседа си, два дни не можа да дойде на себе си и разбира се, не се яви на работа. Накрая аз му занесох към два килограма от месото, но той въобще не го хапна, защото ме упрекна, че съм го взел от кучето.
На тази история заедно с всички нас чичо Умберто се смя до прехласване, пушейки цигара в своя ъгъл край масата със самодоволна, отпусната физиономия, каквато често придобиваше след обилна вечеря.
— Хм, ние ще трябва да го задържим, докато не привършим с реколтата от боб — рече той накрая, като с това просто постави логичния край на тази история, — ама след това ще трябва да потърсим някой друг.
— Какво искаш да кажеш с това? — попита го баща ми. — Никога няма да намерим толкова добър работник като него.
— Хайде, не виждаш ли какъв е той всъщност. Навсякъде е пълно с италианци, които търсят работа, така че не виждам защо трябва да наемаме чужденци.
— О, забрави ли, че италианците са най-лошите. Всичкото, което ще намериш, се ограничава до остарели жени, на които е отказана работа във фабриката. Те непрекъснато бръщолевят глупости, а пък ако се опиташ да ги смъмриш за нещо, цял ден ще те одумват.
Обаче стана ясно, че чичо Умберто няма намерение да го изслуша. Той като че ли стигаше до изводите си броени мигове, преди да ги сподели с нас, но после ги бранеше с невероятното упорство на воин, оттеглил се в непревзимаема крепост. Нищо не бе в състояние да разклати позицията му — нито чувство за вина, нито някакво съмнение — сякаш упоритостта му беше достатъчно оправдание. Често се случваше още към края на всеки ожесточен спор, той да размахва пред нас доводите си като някакъв трофей.
— Не е правилно — отсече той и в тона му прозвуча непоколебима увереност в правотата на думите му, сякаш единствената му цел бе да ни докаже, че си е намерил мястото, което заслужаваше и сега бе готов да го бетонира завинаги. — Нямам намерение да давам повод да ме упрекват, че даваме работа на чужденци, преди да сме потърсили работници сред нашите съотечественици.
Обвиненията на чичо Умберто задушаваха баща ми като животно в кафез и го принуждаваха да губи контрол върху нервите си. А това даваше още по-голямо предимство на чичо ми в споровете, понеже добавяше и силата на възмущението към невероятното му упорито твърдоглавие. Най-много ме изненадваше тъкмо гневът му, който продължаваше да изригва сякаш нямаше край, с театралност, която се запазваше в него дълги дни след края на поредния спор. Жена му и синовете му бяха длъжни да понасят много страдания в течение на доста време след всяка подобна караница — дълго след като баща ми бе престанал да спори с чичо Умберто, за да се вглъби в себе си, както му беше навикът, макар всичко това в крайна сметка да се обръщаше срещу самия него. Накрая се оказа, че баща ми трябва да поеме цялата отговорност. След като бобът бе прибран, Вито трябваше да си тръгне, макар че през есента чичо Умберто вече и дума не спомена да наемем италианци за работници във фермата. Вместо тях ние с Роко и Доменико помагахме във фермата и се наложи да пропуснем първия месец от новата учебна година.
За мен бе много неприятно толкова късно да тръгна на училище. Още помня онези ужасни моменти, когато се качвах в училищния автобус, още повече че сега бях обременен с отговорността да надзиравам Роко и Доменико. Трябваше да ги заведа при учителите и да съобщя, че двамата ми братовчеди са дошли от Италия през октомври. Заварих в учителската стая сестра Бъртрам, бледа и изтощена след болестта си, да разговаря с отец Маккинън.
— Не виждам как можем да очакваме тези ученици някога да научат нещо от уроците, щом ги задържат да работят във фермата половината от учебната година.
Двамата ми братовчеди — Роко и Доменико — също бяха върнати с по два класа назад. Така Роко се озова в пети клас, а Доменико — в трети. През първите месеци в училището аз преживях немалко горчиви моменти, защото ми идеше да потъна в земята заради тях. Не понасях задължението да седя до тях на седалката в автобуса, затова винаги се стараех да влизам вътре след тях, за да мога да си избера някое по-отдалечено място. Дразнеха ме гласовете им и външността им, техните панталони от рипсено кадифе с прекалено широки крачоли и копчета за ръкавели с формата на пеперуди или пък това, че майка им ги подстригваше като овчарчета. На мен поне двамата ми братовчеди ми изглеждаха странно непропорционални — Роко беше мускулест и широкоплещест, но за нещастие бе наследил от майка си малката като на невестулка глава. За разлика от него Доменико имаше широко лице, същото като на баща си, но тялото му беше вретеновидно като на някой герой от кинокомедиите. Идеше ми да потъна в земята от срам, като улавях присмехулните погледи на съучениците си, с които ги посрещаха и изпращаха. Помня и смущението, изписано по лицата на италианските ми роднини, но те не се досещаха, че сами са си виновни, заради невероятното си твърдоглавие, заради флегматичността си и нежеланието да се отърсят от странностите си, сякаш никак не се досещаха какво впечатление създават.