У дома ние работехме заедно в оранжерията след учебните часове, като събирахме марулите през есента и доматите през зимата; но после, през лятото, аз пак бях оставен у дома да наглеждам Фиорина и бебето, докато другите се трудеха на полето. Когато оставахме само ние тримата, къщата сякаш се вцепеняваше, като че ли времето беше спряло хода си. Всеки час ми се струваше безкрайно дълъг. Мислех си, че няма как да преценя кое е нормално и кое — не, защото вечно ще се люшкам между отегчителното си детство, като едновременно с това ще съжалявам за отминалите години, недоволен, че ми възлагаха да стоя в къщата и да върша момичешка работа, опасявайки се, че ще се случи някаква беля. Понякога бебето ме объркваше с необяснимата си безучастност и смълчаност, сякаш бе усетило безразличието, с което другите се отнасяха към него. Сега вече сестричката ми не беше съвсем малко и безпомощно бебе, понеже можеше да пълзи и да изговаря няколко думи, но продължаваха да не я зачитат, както си беше още от нейното раждане. Ако се опитах да я заговоря, тя имитираше думите, които аз упорито й повтарях, като ги разместваше, сякаш водеше съвсем друг разговор със съвсем друг човек. Започнах да я наричам Рита — единствените две срички от името й, които тя можеше да произнася. Шепнех й ги напевно, за да ги запомни по-лесно. Но тя често изпадаше в някакво необяснимо лениво и отпуснато състояние подобно на транс. Отдаваше се единствено на своите непонятни за мен игри с играчките, куклата и възглавницата, която леля Таормина избродира с маниста за нея. Всичките ми опити да привлека вниманието й се оказваха обречени на пълен провал.
Докато с Фиорина бе съвсем друго: Рита бе много по-сговорчива пред нея, може би защото за нея Фиорина играеше ролята на майка, като я люлееше на ръце, сресваше й косата, играеше някакви игри, които понякога предизвикваха разцъфтяването на усмивка върху лицето на Рита. И все пак във всичко това имаше нещо престорено от страна на Фиорина, нещо неискрено и претенциозно. Веднъж успях да издебна Фиорина как зашлеви сестричката ми, не толкова от силен гняв, а по-скоро заради опасението, че малката никога няма да се научи да й се подчинява напълно. Може би Фиорина се изживяваше като непоколебимо уверена в правотата си да раздава присъди, сякаш бе овластена да определя наказания. И макар че на мен самия неведнъж ми бе идвало до гуша и също ми се искаше да ударя Рита, та да млъкне най-сетне, сега се почувствах остро засегнат и разгневен — все пак всичко това касаеше не за кого да е, а единствената ми сестра, нали? Забелязах как с течение на времето Фиорина ставаше все по-самоуверена и коварна, сякаш вече бе напълно осъзнала разликата между Рита и себе си. Ала Рита продължаваше да реагира на поведението на Фиорина така, както никога не се държеше с мен, което създаваше едно странно и трудно за поддържане равновесие. Аз вече не можех да контролирам двете момичета — когато се заиграваха, те сякаш забравяха за моето съществуване. Тогава поне в къщата се възцаряваше спокойствие, както беше, когато всички спяха. Но после у Фиорина се надигаше внезапен пристъп на сприхавост, от което това крехко равновесие отиваше по дяволите и всичко свършваше с това, че Рита се заливаше от плач, толкова неутешим, че чак ме плашеше.
От онези така тягостни за мене дни успях да се отърва, като избрах изолацията. Отдръпвах се в беззвучния мрак, смущаван понякога само от завръщането на другите от полето — те внасяха със себе си в къщата всички типични за своя свят, обичайни звуци. Ден след ден отчуждението между тях двете и мен се задълбочаваше, защото те явно споделяха общи предпочитания, които ми бяха съвършено чужди. Те ме отделяха от останалите така категорично, както ако произлизахме от различни държави или говорехме на различни езици. Те ме подтикваха да си спомням как в Италия бях възприемал хората от Кастилучи като безкрайно назадничави, като особняци, дори чертите им сякаш носеха отпечатъка на тяхната странност, че даже и походката им беше една такава… никаква, искам да кажа: тромава и нескопосна, лицата им бяха — твърде блудкави и съвсем безинтересни, а приглушените звуци, които издаваха, подтикваха хората да си мислят, че гърлата им са задръстени от прекалено много слуз. Не бях сигурен в избора си — дали да се разгранича още по-категорично от тях, дали действително желаех да се дистанцирам или просто беше най-добре да се отдам на течението на инерцията. Така се заредиха много вечери, в които не разменях нито дума дори с някой от тях. И колкото повече продължаваше моето мълчание, толкова по-невъзможно ставаше да променя нещо, да направя най-простичкия жест или поне да си позволя някой съвсем обичаен звук като въздишка например, без да усетя празнотата около себе си. Искаше ми се да се окопая зад своето различие от околните и да го превърна в убежище, което да ме защитава. Жадувах да ги накарам да изживеят някакво наказание заради начина, по който показваха колко са противни, да осъзнаят най-после какво окаяно семейство е нашето. Понякога те самите се показваха по-различни, живеещи в разбирателство със себе си, небрежни и разпуснати заради ежедневната си умора, но все пак добродушни, солидни и здраво стъпили на земята, и то така, както аз никога нямаше да бъда. Всеки от тях умееше инстинктивно да си намира мястото дори и при най-неочаквани промени в обстановката или по време на разговорите и. Аз очевидно никога нямаше да мога да противопоставя нещо, с което да покажа, че съм по-добър от тях, че нещо вътре в мен е истинско — дори стаената омраза, която вътрешно таях към всички тях.