Шеста глава
Италианските заселници понякога организираха празненства, нещо като махленски вечеринки, в Рейнския Дунавски клуб. Като че ли всички внезапно се пръквахме от обширните канадски поля, където тънехме в анонимност, за да се натъпчем в залата на този клуб, приличаща повече на хамбар. Странно беше да се видят всички тези хора, за които смътно си спомнях от Вале дел Соле, събрани заедно като на някаква стара фотография. Тези люде все още пазеха своето селско безгрижие, макар че изглеждаха някак не на място сред синеоките келнерки, с впити в снагите им елечета и рокли с десен на пъстри цветя, които се движеха сред масите с колосани белоснежни покривки. Имаше внимателно подбрани картички с имената на поканените, за които бе запазена съответната маса и стола към нея. Понякога се случваше да привлече вниманието ми някое момче, което познавах от Италия, защото по лицето му се четеше отчаяние, колкото и да се стараеше да го прикрива. Каквото и разделение да бе съществувало между нас в миналото, сега то ни изглеждаше заличено и незначително в тази нова за всички ни страна, където бяхме толкова невзрачни и самотни. Пък и нищо не можеше да се очаква от опитите за възобновяване на старите познанства, особено като се има предвид срама, който майка ми бе навлякла на нашия род. Да не говорим за това, че и аз самият не желаех да ми припомнят какъв бях в досегашния си живот.
Леля Тереза разцъфваше от радост на тези вечеринки. Веднага щом музиката засвиреше, тя започваше да сменя партньорите си за всеки следващ танц и така продължаваше до края на празненството. Често гръмкият й смях отекваше стряскащо в паузите между мелодиите и тогава сякаш цялата зала се вторачваше в нея. Тя беше нашият посланик. Искам да кажа, че нейното съвсем нормално, толкова весело и сърдечно поведение тушираше неприятния ефект от отшелничеството на баща ми или от застрашителната склонност на чичо Умберто към сприятеляване с всеки изпречил се пред очите му, когато попрекали с пиенето. Понякога следях леля Тереза съсредоточено от някой от ъгъл на залата, където се свирах заедно с другите момчета на моята възраст. Повечето от тях бяха от училището „Света Богородица“, намиращо се на противоположния край на града спрямо нашето „Сейнт Майкъл“. Лошото беше, че те всички се деляха на банди и групи, а аз се чувствах все така самотен. Случваше се понякога леля Тереза да забележи колко неловко стърчах между насядалите по столовете край стените възрастни лелки, та идваше при мен, хващаше ме за ръката и ме повеждаше към центъра на дансинга, за да се завъртим под звуците на валса, при това със същото девическо въодушевление, с което я бях запомнил още от Италия.
Накрая се намери и за нея един партньор, с когото можеше да танцува през цялата вечеринка. Висок и младолик, макар и мършав, с руса къдрава коса, която той след края на всеки танц пооправяше с пръстите си, за да вдигне падналите над очите си кичури. Макар че не го бях виждал дотогава, той вече успя да създаде атмосфера на непринудена фамилиарност в отношенията си с леля Тереза, като че ли се познаваха от много години. Изглежда, че и чичо Умберто го познаваше добре, защото веднъж отиде при него и отпусна ръка върху рамото му, преди да заговори с глас, преливащ от пиянска сърдечност: