Грижите около Рита пак се стовариха върху моите плещи. С нея споделях леглото на верандата, която беше преустроена в спалня, за да спят там чичо Умберто и жена му.
Там все духаше и нощем ставаше дяволски студено. Под купчината с одеяла, с които леля Тереза я завиваше, нощем Рита приличаше на едва забележима купчинка. Будех я всяка сутрин, преди да тръгна за училище, а тя оставаше сама да се разпорежда със себе си през целия остатък от деня. Вероятно бе започнала да си изгражда свой малък, спокоен живот, според своята детинска логика и порядък, като се грижеше старателно за дрешките си и за миенето, след което идваше ред на самотните й игри, на които посвещаваше много часове. Имаше нещо смущаващо в самоувереността й и в начина, по който се затваряше за света, все едно че единствено реални в него бяха нейните дребни грижи. Понякога, като се заиграеше, редуваше дълги-предълги откъслеци от фрази, на смесен англо-италиански, търкаляйки гласните, както се изкачва и спуска пътникът по хълмист терен. Понякога речта й се завързваше и се превръщаше в неразбираемо бърборене подобно на речитатив, за да се промени отново в удивително ясно разчленени думички, редуващи се с неясни, като че ли кодирани фрази, поне привидно напълно лишени от смисъл. Накрая можеше да завърши с някое и друго детинско умозаключение или с простичък въпрос, с което внезапно се завръщаше в света на нормалните хора и се превръщаше в малко, неособено забележимо създание.
Рита сега вече беше на четири годинки и от бебешката й пухкавина нямаше и следа. Останала бе само слабата й ъглеста фигурка, заради която изглеждаше болнава. От друга страна, тя беше някак си естествена за нея, заради тънките й ръчички, способни да се кършат в най-невероятни извивки, заради костеливите й крачета, заради бледия овал на лицето й, тъй като всичко това в крайна сметка се подчиняваше на една чудесна пропорционалност. Можеше да се каже, че беше хубава със своите по детски изящни ръце и със своите бистри яркосини очи като небето на разсъмване. Ала около нея витаеше усещане за немарливост — например косата й винаги изглеждаше леко омазнена и разпиляна, макар че всяка сутрин я решеше бавно и тържествено. Дрехите й, повечето останали за доизносване от Фиорина, винаги бяха размъкнати, понеже нито една не й беше по мярка. Фиорина се беше показвала и фукала с тях пред всичките си съученички. За мен не остана незабелязан скрития копнеж на Рита, тя беше осъзнала, че има много неща, които тя няма никога да притежава. Огорчението й от това откритие проличаваше в енергичния й решителен отказ да нахлузи някоя от дрехите, които й подавах за сутрешното обличане.
— Тази не я ща.
— Но сега тук друга няма, така че тази трябва да облечеш.
Аз пък реших да се заяждам за всяка дреболия, понеже исках да докажа на леля Тереза колко неоснователни са оплакванията на Рита.
— Защо я принуждаваш да се мъкне все с тези вехти дрипи? — запита тя накрая. — Тя трябва да има по-хубави дрешки.
— Да, наистина се нуждае от нещо ново — съгласих се аз, — но нямаме излишни пари, за да ги пръскаме за дрехи. Затова тя износва нещата, които са останали от Фиорина.
Реших лично да се заема с това. Един ден, след часовете се спуснах към центъра на града — там, на Ери стрийт, се намираше магазинът на Шварц. В джоба си имах само няколко смачкани банкноти, които бях измъкнал от портмонето на леля Тереза. Тукашните италианци все при този Шварц пазаруваха, понеже с него човек можеше да се пазари, да го упрекне, че не бива да се проявява като свидлив евреин. Понятието „евреин“ за мен бе изпълнено с противоречив смисъл, защото знаех, макар и доста бегло, че евреите са страдали много през войната, но от друга страна, нали именно те бяха изпратили Христос на кръста, макар да е бил техен цар.
— Ти си синът на Марио, нали? — посрещна ме Шварц още на прага на дюкяна си, с тъжен вид и с бавни движения, сякаш се стараеше да запечата образа ми в паметта си като фотография. — Живееш край магистрала номер 3, нали?
За мен бе смущаващо как толкова лесно бях разпознат. Въобще не допусках, че съм забележим за околните. Но когато му съобщих от какво се нуждая, той ми кимна затворнически, сякаш за миг бе преценил всички обстоятелства, които ме бяха довели тук и сега бе готов да действа в моя закрила. В неговия магазин цареше пълен хаос. Покрай всички стени бяха струпани камари от прашни, наполовина отворени кашони. Дори и зле осветените пътеки бяха задръстени с рафтове и окачалки, с накачени по тях шапки и ризи в целофанени опаковки, но имаше и щанд за вратовръзки, както и за панталони и плисирани поли. Беше невероятно колко ловко този Шварц умее да се провира сред камарата от стока, без да се бави нито за миг. Накрая се спря пред рафта в най-далечния ъгъл, грабна оттам някаква дрешка и се върна назад, за да ми я покаже, преметнал я върху сбръчканата кожа на ръката си.