— Може би нещо като това? — но като видя как погледът ми се стрелна към етикета с цената, веднага отдръпна дрехата и само ми кимна разбиращо.
— Да, май имаш право — продължи той. Имаше странен напевен акцент, отделяйки сричките, сякаш се боеше да не ги предъвква неразбираемо. — Си-гур-но ти трябва нещо по-спе-ци-ал-но за момиче на ней-на-та въз-раст.
Накрая успя да намери това, което търсеше, в боядисания в синьо коридор, водещ към склада в задната стая.
— Май това тук повече отговаря на изискванията ти.
Той се върна до тезгяха и докато ми подаваше пакета, ми намигна с доброжелателна усмивка и за миг престана да бъде за мен само евреинът Шварц, който продава дрехи. Превърна се просто в човек, който може би също има свой таен живот, и след като спусне кепенците на магазина си, се затътря бавно надолу по Ери стрийт към къщичката си на другия край на града. Може би е очакван там от жената и дечурлигата си, за да седнат край кухненската маса и да се навечерят, след което най-вероятно ще послушат радио. Прииска ми се, просто така, внезапно, да го попитам дали има деца, обаче ми се стори прекалено странно и не на място, още повече че трябваше да се придържам към своята роля на дете.
Върнах се у дома по магистралата и после поех по пътя, отвеждащ до нашата къща. Стъпките ми отекваха странно по паважа сред хладния късен следобед. Баща ми ме удостои само с мрачен поглед, когато се появих в оранжерията, където той още работеше.
— Къде беше досега?
— Трябваше да остана в училище за един допълнителен урок.
— Браво — рече той, понеже веднага предположи, че съм извършил някакво нарушение и съм бил наказан, въпреки че учителите само ме хвалеха. — Ако не искаш да помагаш тук, тогава по-добре въобще не се появявай в оранжерията.
До неделя държах скрита дрехата, която бях купил за Рита, защото исках изненадата да бъде пълна, пък и очаквах тя много да се зарадва. И когато я облече за пръв път, леля Тереза веднага я забеляза:
— Това пък откъде се взе?
Въобще не се бях замислял за това, понеже цялото ми внимание беше посветено само на Рита.
— Ами… взех дрехата от леля Таормина — смотолевих аз.
— Ама на какво прилича това! Тя да не би да е решила да изхвърли всичките дрехи, които е накупила? Та тази тук изглежда почти нова.
Баща ми в това време бе седнал на масата за закуска. За миг той погледна Рита под вежди, а тя така се сви под втренчения му поглед, сякаш изведнъж бе уличена в някакво нарушение. Аз не открих в очите му нито следи от гняв, нито разбиране, а само празно любопитство, все едно че за пръв път я вижда.
— Какво лошо има в тази дреха? Изглежда добре — заключи той накрая.
За момент се възцари мълчание, пауза, която трая един миг и скоро въпросът вече изглеждаше забравен. После дойдоха на гости за обяд чичо ми и леля Таормина, която — крайно нетактична, както винаги — не пропусна да похвали Рита, че изглеждала много добре.
— Мила моя, от къде взе това, а? Сигурно някой ти е направил малък подарък.
Само че Рита сега придоби толкова смутен вид и се сви още повече, без да посмее да гъкне.
— Хайде, Таорми — веднага се намеси леля Тереза, като си даде вид, че въобще не я интересува какво приказва леля Таормина, както често се държаха с нея всички наоколо. — Я по-добре ми подай чиниите за миене.
След това леля Тереза ми даде знак да изляза заедно с нея от кухнята.
— Кажи ми истината, Виторио? Ти си я купил за нея, нали? И то с парите, които си задигнал от портмонето ми? Стига де, стига си треперил като лист! Успокой се. Няма да кажа на баща ти.
Обаче всичко вече им се струваше така безнадеждно провалено, че не можах да се сдържа и се облях в сълзи.
— Що за лудост? Да не си въобразяваш, че ще я оставим да ходи гола? — сопна ми се тя и ме прегърна. От толкова много години не беше го правила. Аз не проумях на какво се дължи този неин всеопрощаващ изблик, струваше ми се някак си необоснован. Дори се чувствах ограбен, защото така се объркаха представите ми за добро и зло, за истинско и фалшиво, след като беше отречено всичко, към което досега се бях придържал.