Оттогава леля Тереза започна да обръща повече внимание на Рита: всяка сутрин идваше да я наглежда, а когато трябваше да излезе някъде навън, не забравяше да я вземе със себе си. Не такова беше моето желание, защото не исках да приема мисълта, че не бихме могли да се справим без нея. Тя ми нареждаше да взимам детски книжки от училищната библиотека. След вечеря присядаше заедно с Рита край кухненската маса и й четеше приказки въпреки недодялания си, зле звучащ английски. Рита кротуваше в скута й като старателна и прилежна ученичка и зяпаше с удивление картинките, неподвижна и смълчана. Само понякога потрепваше с устни, докато се мъчеше да повтаря думите на леля ми, без да отмества очи от мърдащите устни на леля ми. Заподозрях, че зад прекомерното усърдие на малката Рита се крие някаква хитрина — дотолкова вглъбено слушаше, така попиваше думите, като че ли действително разбираше, че леля ми извършва някакво свещенодействие, за което тя, Рита, трябваше да й бъде благодарна. Допадаше ми това желание у Рита, макар още съвсем слабо, да се съпротивлява на всяка прекалено силна намеса в живота й.
Радвах се и когато виждах как леля Тереза, когато беше уморена, бързаше да съкрати уроците, които даваше на Рита. Ала по-късно между тях постепенно се създаде някаква инстинктивна връзка. Случваше се понякога да вляза в оранжерията, след като се върнех от училище, и да ги заваря заедно: леля Тереза се трудеше мълчаливо, а Рита си играеше някъде там, в края на лехата. Забавно ми беше да гледам как всяка от тях е вглъбена в собствените си мисли, обаче по силата на някакъв животински инстинкт усещаше присъствието на другата. Чувствах се изигран от Рита, защото сам не бях проумял колко лесно леля Тереза може да стане мила и отзивчива към човека до себе си. Колко малко рискуваше Рита, като бе започнала да търси закрила от леля ми. Тя пък от своя страна се опасяваше, че ако охлаби контрола си върху малката ми сестра или ако се държи прекалено сурово с нея, ще стъпче крехкото доверие, започнало да покълва у Рита. Мразех се заради коварството си, но с непреодолимата упоритост и убеденост на малките деца продължавах да вярвам, че Рита е единственото създание в този свят, което действително ми принадлежи.
Накрая леля ми започна да се дразни и не беше вече толкова внимателна. Просто се опитваше да се държи с Рита така, както се държат хората с всяко нормално дете. Това, разбира се, още не означаваше, че аз можех да спечеля нещо от тази промяна. Продължих да следя как самочувствието на Рита започна да спада, когато за първи път й отказваха нещо или когато я смъмряха за някаква постъпка. Случваше се Леля Тереза просто понякога да забрави за някое свое задължение, но Рита, която не беше свикнала нито с това да я хокат, нито с това някой край нея да забравя за нещо, възприемаше всичките тези дребни недоразумения едва ли не като катастрофа. На всичкото отгоре, когато се опитвах да привлека вниманието й, оставаше неутешима, като ме отблъскваше упорито и мълчаливо. Явно дори оскъдната и крехка обич и привързаност на леля Тереза бяха за нея много по-ценни от цялата моя любов.
Осма глава
През зимата новата оранжерия беше най-сетне завършена и вътре посадиха първите растения. Едва тогава баща ми като че ли показа признаци на удовлетворение, успокоен, че заплахата от провала на начинанието му беше отминала.
— Сега стана голяма клечка — похвали го чичо Алфредо.
— Да, голяма клечка, но банката вече притежава дори отвертките, с които монтирахме проклетите метални рамки и подпори.
От погледа ми обаче не убягна как татко оглеждаше новата си оранжерия с вид на доволен солиден собственик, готов да спори с всеки по въпроса. Още по-убедителен бе той, когато изпробваше вентилите и електрическите ключове, за да се убеди, че всичко бе монтирано безупречно.
Като част от наскоро обзелата го вълна на ентусиазъм той си позволи да купи телевизор, благодарение на който най-после прекрачихме в съвременния свят. Моделът, производство на „Дженерал Илектрик“, бе тантурест и с доста високи крачета. Поставихме го в един от ъглите на всекидневната. Още щом това чудо на техниката влезе в къщата ни, сякаш веднага се превърна в център на тежестта и обсеби в семейния ни бит. Телевизорът винаги беше там, пълен с новини, идеи, картинки, звуци, танци и какво ли още не. Неговият мъничък екран предлагаше повече живот, отколкото можеха да поберат всичките ни празни стаи. Само след броени седмици вече бе трудно да си представим какво бихме правили без него, как щяхме да запълваме часовете между вечерята и лягането. Като нов прозорец към света той ни го поднасяше, сякаш бе само на една ръка разстояние. Освен това внасяше интимност в дома ни, понеже ни събираше около себе си подобно огъня в семейното огнище. Сякаш всекидневната ни беше запечатана и нищо от съществуващото вън не беше реално.