Съдбата на Рита си оставаше все така неясна. Нито баща ми, нито някой от нас, можеше да предложи решение, защото просто се бяхме оставили на течението. Това беше нашата орис и никога не посмяхме, затънали в имигрантската си безпомощност, да си зададем въпроса какви правила ще трябва да следваме отсега нататък. Раздялата ни с Рита създаде празнота, която все някак трябваше да запълним, подобно на водата, която запълва всяка кухина. Единственото, което остана след нея, бе нашето виновно мълчание и дребните свидетелства за досегашното й присъствие в къщата: разхвърляните тук-там нейни вещи — дрехите й в моя гардероб, четката й за зъби, чифт износени обувки, събиращ прах на една от лавиците в мазето. В училище тя ми изглеждаше като непозната. Някакво момиче, с което нямах нищо общо. Понякога открито ме игнорираше. Вършеше всичко това по детински, без да се замисли. Очевидно беше още наранена, защото щом ме зърнеше, като че ли нарочно се обръщаше по-шумно към приятелките си. Достатъчно бе да забележи, че минавам покрай нея или че съм се загледал в нея. С една дума, държеше се така, сякаш не съществувах. Когато се налагаше да разменим по няколко думи, те се изтръгваха и от двамата ни трудно, неловко, а след тях неудобството, което се настаняваше помежду ни, беше още по-голямо. Накрая не оставаше нищо друго, освен тишината.
Наближаваше краят на учебната година и нашите осмокласници се заеха с подготовката за първото причастие. През последните седмици сякаш от очите ми се свлече воал, който досега бе забулвал зрението ми. Всичко, което дотогава бях възприемал за неоспорима даденост, сега внезапно започна да ми се струва съмнително. Може би заради това по време на причастието аз се запънах още на втората фраза, без да мога да продължа. Отвсякъде ме обгърна гореща, лепкава, неудобна тишина.
— Знаеш ли, синко — рече ми свещеникът, след като доста дълго ме бе изчакал да се поокопитя, — че е смъртен грях да приемаш причастието, ако си нечист.
Аз така и не намерих сили, за да пророня поне думица. Защото не открих в себе си верните слова. Не можех да проумея как така светът изведнъж бе загубил своята сериозност и смисленост. Не бях в състояние да си обясня къде бях сгрешил.
— Може би после, като останеш сам, ще успееш да се изповядаш пред себе си — примирено изрече свещеникът.
Скоро след това учебната година приключи. Това бе последната ми година в „Сейнт Майкълс“. Хората се тълпяха около главния вход, докато ние си проправяхме път навън, към двора, за да се разпръснем на малки групи, всеки сред своите хора. Видях Рита и Елена да излизат заедно, за да се шмугнат тайно за няколко минути сред тълпата от свои приятели. Смехът на Рита изведнъж се открои сред фалшиво детинските, превъзбудени гласове.
— Ти си куко, истинско куко! — отсече тя. — Ти си куко, така да знаеш!
Щом погледите ни се кръстосваха, нейната възбуда изведнъж стихна. Между нас прелетя неизказаното послание, в което се криеше инстинктивно потискания ни срам, а след това пътищата ни се разминаха.
Всички притеснения, наслоили се в нашата къща след заминаването на Рита, постепенно бяха отмити от нов прилив на активност, свързан с действително голямото и мащабно преобразувание на фермата. Развалините на изгорялото котелно бяха разчистени, а старите оранжерии бяха ремонтирани и удължени чак до оградата към шосето. Започна строежът на новото котелно помещение — избраха му място зад гаража. Работниците се заеха и с изграждането на две нови оранжерии, простиращи се от шосето почти до потока зад фермата. В известен смисъл просто възстановихме стария порядък. Чичо Умберто отново прие да бъде партньор на баща ми, все едно че последните няколко години не са били нищо друго, освен някакво необяснимо и досадно отклонение от общоприетите норми за общуване. Така лека-полека, макар и твърде бавно, отстранихме грешките, които ни пречеха да бъдем сплотено семейство.
За работата в новото котелно баща ми нае един мъж, Тони Белли, който беше родом от Кастилучи. Той, заедно с помощниците си, се превърна за нас в нещо като второ семейство, шумно, оживено, непрекъснато присъстващо в нашата ферма. Понякога, през почивките, ние се присъединявахме към тяхната компания, като леля Тереза донасяше кафе и сладки, а мъжете изваждаха от вързопите си сирене и месо, после разместваха по пода сандъците и преобръщаха ръчните колички с колелата нагоре, за да има къде да насядат и къде да поставят храната.