— О, Виторио, как са гаджетата, а?
Баща ми и сега не намираше покой, а си оставаше мрачен и навъсен. Знаех си, че гневът в гърдите му тепърва щеше да набира сила, преди да се разрази накрая с пълна сила. Чакаше само удобен повод. Не след дълго действително му се отдаде възможност да се възползва от един пропуск на работниците: кой знае защо един от зидарите беше забравил да остави място за прозорец в една от стените. Баща ми начаса кипна от възмущение.
— Как може да не забележиш нещо толкова просто? Дори едно хлапе щеше да се досети!
Но Тони Белли изглеждаше смутен не толкова от гафа, колкото от бурната реакция на баща ми.
— Хайде, Марио, това е нищо работа, ще изрежем прозореца в стената за има-няма пет минути — забързано му отвърна той, след което се извърна и веднага нареди изпълнението на тази спешна поръчка на най-близкия от своите помощници, но не на италиански, а на своя насечен, шлифован от дългогодишна практика английски.
— Никак не се е променил — чух по-късно да мърмори един от работниците. — Още помня разприте между него и баща му. Чуваха се из цялата долина.
Порази ме най-вече това, че според тези хора яростта бе най-характерното качество на баща ми, най-важната отлика в неговия характер. Срамът му също. Той бе най-вероятната причина през следващите няколко дни татко да заобикаля мястото на строежа и да разговаря с Тони Белли неловко, отронвайки с много усилия по някоя дума.
Но с напредването на строителството като че ли някакъв товар се смъкна от плещите му. Всичко това се случваше бавно, като в забавен каданс. Първо се усети невероятното облекчение от избягването на наказанието; след това баща ми осъзна, че всъщност нищо лошо не се е случило. Той бе инициаторът за промяната и имаше право да изпитва наслада от тази оживена, съзидателна дейност. Забелязах също промененото и по-почтително отношение на работниците към него. На пръв поглед неуловимо, то беше признание за неговата предприемчивост. Направи ми впечатление и начинът, по който баща ми реагираше на това отношение с едва ли не физически доловима топлина, сякаш тялото му бе олекнало, както става след първата отпускаща нервите глътка алкохол. Може би някаква нужда от доброта се бе спотайвала дълго под повърхността му, за да дочака най-после мигът на проявлението си. Но в същото време още нещо се криеше в душата му, някаква, да кажем, отнесеност. Не можех да се отърся от мисълта, че той бе престанал да възприема ясно света, че вижда единствено своята роля в него. Това личеше по гласа му, който се извисяваше прекалено гръмко, както и по принудения му силен и звучен смях, както понякога се смеят слепите. Нима се превръщаше в заслепен и самодоволен човек като чичо Умберто? Изненадах се как може другите да го възприемат тъй лекомислено, да не обръщат внимание на фалша му, така лесно да забравят какъв беше — нещо, което аз самият не исках да му простя.
Когато основната сграда на новото котелно бе на привършване, доста по-малобройни групи заеха мястото на многолюдните работнически бригади. Те бяха от по двама-трима души, дърводелци, водопроводчици, електротехници, повикани за довършителните работи и за инсталациите. След този внезапен спад на активност нашият свят като че ли се смали и обезлюди. Всички проекти отново се свеждаха само до прости, частни дела. Аз тайно се радвах, че напрежението между татко и чичо пак започна да нараства. Двамата все по-ожесточено се обвиняваха в стиснатост. Може би бяха тласкани от безсмислената си амбиция да търсят виновник за всичко станало не по тяхному, да си противоречат, изпитвайки изгарящо желание час по-скоро да се отърват един от друг като от някоя неприятна личност, да се държат сурово един към друг, сякаш са застрашени от надвиснала обида или заплаха. Макар че беше следствие от дългогодишните им навици, напрежението от желанието им да разчистят сметките си, ни притискаше и деформираше. Но аз не възразявах срещу тази промяна, защото тайно бях разяждан от чудовищния копнеж да видя семейството си съсипано, да наблюдавам как бушоните на задръжките постепенно, но невъзвратимо прегарят, последица от което бе чистото, окончателно насилие.
Отново наехме Вито португалеца, който преди няколко години бе работил за нас, за да помага в работата около оранжериите. Другите се отнасяха снизходително към него, възприемаха го такъв, какъвто си беше всъщност, след толкова години все още ерген, който върши каква да е сезонна работа и който продължава забързано да бърбори на своята неразбираема смесица от английски, италиански и португалски. Ала в него имаше нещо повече. Достатъчно бе човек да обърне внимание на това как той винаги се стремеше да остава на заден план, как се труди, без да вдига ненужен шум, при това на фона на нашите тъй променливи настроения и бурни крамоли. Той сподели с баща ми за трудностите, които срещнал, тъй като искал да доведе от Португалия някаква Мария, за да се ожени за нея. Разказа и за една ферма с оранжерия край магистрала номер 4, която искал да купи. И макар да си разменяха с баща ми доста шеги и по двете теми, сякаш самият Вито възприемаше несериозно собствените си планове. Когато работеше с мен, не спираше да бъбри за бъдещето си и имаше такива пламенни, момчешки надежди, че аз накрая проумях: Вито беше изградил в ума си ясна представа за това, което му се искаше да постигне и въпреки всичките си клоунски номера и въпреки невероятните лъкатушения на мисълта си, той притежаваше непоколебим стремеж да постигне тези две цели.