Той караше нисък „Шевролет Импала“ с много приятна аеродинамична форма. Колата бе прилегнала на задните си полуоси досущ като голям гущер, излегнат на припек. Понякога след работа Вито ме взимаше в колата си. Не виждаше нищо нередно в това да ме учи да въртя волана. Искаше да ме изпробва, за да провери какво мога. Понякога се облягаше самодоволно на предната седалка, за да изпуши с наслада една цигара или да разведри настроението ми с някой и друг виц. Сякаш бе напълно забравил, че се е заел да ме учи да шофирам, както и че все пак съм доста малък, за да застана зад волана. Двамата се носехме по шосето като пътешественици сред обезлюдения пейзаж, който изглеждаше по-особено на фона на припадащия здрач. Възприемах като магия рязкото потегляне с висока скорост, пришпорването на двигателя, веднага щом притиснех крака си върху педала за газта, както и постепенното олекване на колата, когато набере достатъчно ускорение, за да полети с лекота по асфалта. Това ме караше да се чувствам като в безтегловност.
Един ден, докато ние садяхме доматите в задния двор, Вито откри това, което вероятно бяха останките от трупа на Ласи. Той случайно се натъкна на дупка, затулена сред най-гъстата коприва край пътеката. Така се прави с нещо, което никой не искаш да намери. Вито сгърчи лицето си в мрачна гримаса, както правим всички, когато се сблъскаме със свидетелство за нечие злощастие.
— Мисля, че това е кучето, което баща ми застреля — обадих се аз. — Защото започна да души пилетата.
Вито не мислеше, че е редно този труп да гние там, сред плевелите. Затова ме изпрати да взема от хамбара една лопата. Изкопа една яма като гроб и погреба трупа. Накрая ме накара да надраскам името Ласи върху купчината пръст.
— Но дъждът много скоро ще го отмие — отбелязах аз.
— Няма значение — махна с ръка той и изписа във въздуха един от своите загадъчни ритуални знаци. — Пръстта ще го запомни.
Тъкмо се бяхме прибрали с баща ми у дома след неделната служба, когато заварихме в двора непознат автомобил. Край масата в кухнята ни очакваше един мъж на средна възраст, който имаше изморен вид и смътно позната отнякъде физиономия. Когато го видя още от прага татко му кимна мрачно и отново излезе навън. Вратата с мрежата против комари хлопна зад гърба му.
Леля Тереза сипа на госта чаша кафе и мълчаливо се облегна на кухненския плот.
— Здравей, Виторио — рече мъжът. Заговори сериозно, но сякаш без да отдава значение на годините, през които сме били разделени от толкова много километри. Напрегнах паметта си, за да се опитам да си спомня какъв ми се падаше. Беше единият от близнаците Вирджинио или Пасторе, братовчеди на майка ми, но сега не бях сигурен кой точно от тях двамата. Не го бях виждал в Канада, дори не знаех, че е пристигнал тук.
Аз останах от другата страна на масата, чудех се дали не е редно да го целуна за добре дошъл.
— Смъртта рано или късно застига всички ни.
Дядо ми. Опитах се да си възкреся образа му, да осмисля вестта за смъртта му, но си спомних единствено за неговата тясна стая, за бледите му сбръчкани крайници. Неговата смърт ми се струваше като нещо закономерно, но ненужно отлагано, понеже отдавна бях свикнал с отсъствието му. Сведох глава, като се опитах да се престоря на наскърбен, но се страхувах от това да не издам, че всъщност не съм опечален.
Братовчедът отново се обърна към леля Тереза:
— Казаха ми, че е завещал на внука си Виторио някакъв имот…
Спомних си за медалите, които дядо ми беше дал. Преди години ги бях скрил някъде в къщата, може би беше в дрешника на леля Тереза, но толкова отдавна не ги бях поглеждал, че не бях сигурен дали още са там.