— Ти нали не очакваш той да се върне там заради няколко декара лозя — изрече леля ми с неочаквано категоричен тон. — И без това ще мислим по-нататък за имота. Сега не му е времето.
Повече никой не заговори за смъртта на дядо. Само мълчанието на близките ми стана още по-потискащо. За известно време у дома цареше атмосфера на прекалена строгост. Тя именно предизвика обичайното за мен изключване от околния свят. Мисълта за смъртта на дядо остана като запечатана задълго в мен, беше като буца, мъчително заседнала в гърлото ми. Тормозех се, защото се чувствах омърсен заради всички злочестия, укорявах се, че не реагирам, както подобава. Спомних си за погребенията във Вале дел Соле, за процесиите от оплаквачки, които изпращаха покойника до гроба му, за самотата на опечалените. Накрая изтръпнах от мисълта, че животът там продължава без мен.
Лятото клонеше към края си. Вече се очертаваше скелетът на новата оранжерия. Носещите колони бяха издигнати от Роко, Доменико и Вито португалеца, като им помогнах малко и аз. После закрепихме рафтовете. Опорите и лавиците между тях бяха поставени така нагъсто, че трябваше да се движим сред тях много предпазливо, за да не се блъснем някъде. Приличахме на дивите животни в джунглата, които си проправят път сред гъстата растителност, сред преплетени клони и гирлянди от лиани. Новото котелно беше почти довършено. Изглеждаше грамадно и извънредно внушително, с идеално правите си линии от бетон и стомана. В средата му се издигаше големият котел, доставен от компанията „Клийвър Бруукс“. Представляваше масивен цилиндър, боядисан в онова тъмносиво, което военните винаги използват за оръдията си. Извисяваше се важно-важно подобно статуя на някакъв бог, направена само че от метал, а не от мрамор. Но най-странно за мен бе това, че когато работата по монтажа привърши, нищо там не ми изглеждаше вече толкова впечатляващо. Може би защото останаха купища боклуци, които трябваше да бъдат почистени. Предстоеше да се постави покривът на оранжерията, да се прокарат паропроводите, а после идваше ред на „тънката“ работа — на довършителния монтаж, на проверките и настройките, трябваше да се отстранят всички недостатъци, което означаваше, че предстои огромна работа. И така щеше да продължава година след година, до края на живота. Чичо Умберто вече бе взел решение, единият от двамата му синове — Роко — наесен нямаше да се върне в училище. Той беше следващата жертва вкарана във водовъртежа, следващата жертва на нашата стъклена къща.
Понякога в неделните следобеди се мотаех безцелно из фермата. Случваше се да ровя из боклука, който беше останал там още старото котелно и беше струпан надолу близо до водоема. Там се натъкнах на отломките от изгорялото бюро на баща ми, които бяха затиснати сред остатъците от обгорената стена и откъртените бетонни плочи на пода. Едната страна на бюрото беше овъглена и почерняла, смазана от натиска на рухналата стена. Горната му повърхност бе изкорубена, а цветът й беше избелял, но все още личаха части от познатите ми драскотини и петна. Чекмеджетата бяха поочукани, но като цяло си бяха по местата. Най-горното се отвори най-лесно, макар вътре да изглеждаше като преживяло опустошителен ураган. Сред хаоса от моливи, писалки и изгорели бушони, издути пликове и пощенски марки с назъбени краища, най-вътре се спотайваше куп с фотографии, на които се виждахме Джелсомина и аз. Спомних, разбира се, че съм гледал тези снимки, но сега, след толкова години, те бяха много повредени и деформирани.
Най-долното чекмедже, двойно по-голямо от останалите, беше заключено или просто заяждаше, защото отказваше да се отвори. Започнах да го блъскам с едно бетонно парче, но после се досетих, че трябва само да го повдигна, за да го извадя. Вътре попаднах на около дузина прилежно навързани снопове хартия. Навик на баща ми бе всичко да овързва с канап. Те също се бяха деформирали от горещината при пожара като фотографиите, дори още повече. Бяха се слепили в плътна маса, натежала и плесенясала от влагата при гасенето на огъня. Заех се да ги сортирам, като започнах от най-долния пакет. Той представляваше по-малък сноп от нещо приличащо на писма. Като се разрових сред най-силно засегнатите слоеве отгоре, видях стара италианска пощенска марка, повредена в единия си край. Почеркът, с който бе надписан пликът, ми беше познат, макар в първия миг да не се досетих. И тогава споменът ме връхлетя, подобно на сепване от някоя позната миризма: това бе почеркът на мама, с нейните дълги като ченгели извивки по краищата на буквите. В момента, в който разпознах кой ги е писал, значението на всичките тези подробности избледня за мен, за да останат само тези трудни за разчитане, наполовина повредени от водата драскотини от избледняло мастило върху загнилата хартия.