Отнесох писмата у дома. Бяха прекалено влажни, за да се опитам да отделя пликовете, без да ги повредя, та затова ги оставих първо да поизсъхнат. Но не на открито, както бе най-разумно. Скътах ги в една стара кутия за обувки, която скрих в дъното на скрина. В продължение на няколко дни мисълта за тези писма блуждаеше в периферията на съзнанието ми подобно на някое отлагано задължение. Приличаха ми на богатство, скрито на тайно място, което още не знаех как да похарча. Когато най-после реших да се заема с тях, кой знае защо съзнанието ми се изпразни. Липсваше радостното очакване, може би защото писмата още бяха слепнали от влагата. Само поразгледах надписите на пликовете — на всички се четеше името на баща ми и неговият стар адрес, а най-отдолу се мъдреха внимателно изписани главни печатни букви: КАНАДА. Не успявах да свържа писмата нито с някоя конкретна личност, нито с ръката, която ги е писала, нито със стаята или с момента, където и когато може би са били измислени редовете, подредени в тези писма.
Отново ги прибрах в скривалището си. Замислих се дали ще успея да ги подсуша поне малко, когато баща ми и леля ми няма да са в къщата. По-късно през същата седмица забелязах, че останалите дрехи на Рита са били извадени от скрина, така че кутията, в която криех писмата, също е била взета с тях.
— Там имаше само някакви дрипи — отвърна ми леля Тереза, когато я попитах за тях. — Та затова ги преместих в сандъка в мазето.
Намерих кутията за обувки изпразнена и захвърлена край сандъка. Трескаво зарових ръце в сандъка, но не намерих нищо.
— Там имаше една кутия, пълна с хартии — казах й аз.
— О, това ли търсиш? — рече леля ми, внезапно изпълнена с подозрение. — Ами че аз я изхвърлих, защото си помислих, че е някакъв боклук.
Каза ми още, че не може да си спомни къде точно я е изхвърлила. Веднага се разтърсих, първо на бунището между ябълките най-отзад в двора, после край площадката до него, където изнасяхме сметта за изгаряне, а накрая обиколих навсякъде около водоема. Но напразно. Имаше и още нещо — липсваше ми хъс. По-скоро изпитвах вина, може би дори тайничко се радвах, че съм се отървал от тях като от неясно бреме. Отново можех да си остана с усещането, че нещо важно е изчезнало от моя свят. Това бе нормална човешка реакция, така реагирах аз на нещата и това оставяше само пустота в душата ми.
Понякога сънувах Рита. Изплуваше в сънищата ми все с неясни очертания, бледа и неподвижна, като под вода или като зад някакво стъкло. Приличаше на икона, само дето нямаше ореол над главата й. Веднъж я сънувах сред полето, просто я съзерцавах нямо от голямо разстояние. В това време аз берях някакви плодове, жълтеникаво оранжеви, месести и много крехки. Под една дива лоза намерих гнездо на червеношийки и задигнах от него пастелно сините яйца. Още бяха топли. Сънувах я и на морския бряг. Там тя изведнъж се преобрази в най-обикновено дете като всички други, та затова се извърнах от нея, докато си представях как брегът се изостря в тясна ивица земя, която се проточваше далече, навътре в морето и чийто край просто не се виждаше. Когато се пробудих и се отърсих от натрапчивите сънища, ме обзе непреодолимото усещане за недовършеност, за някаква изоставена задача, за неизпълнен дълг. Ярката дневна светлина ме отрезвяваше и чувствах само празнота щом ме споходеше споменът за Рита. Това беше смътно чувство, в което се прокрадваше типичната за нашата фамилия незаинтересованост. А под слоя от дразнещи мисли за вината ни пред нея прозираше мисълта, че раздялата ни бе за мен просто това, за което отдавна скрито съм копнял.
Дванайсета глава
Постъпих в гимназията с тягостното чувство, че влизам в затвор. Не свикнах така бързо, както се надявах. Не напуснах мрака, в който се бях озовал. Лишен от цел и надежда за нещо по-добро, все пак скрито очаквах промяна, макар че ми се струваше, че няма да я дочакам. Училището приличаше на цитадела от розовеещи тухли, която се издигаше сред остарелите каменни къщи и дървени бараки в Талбът Уест. В сравнение със старото ми училище „Сейнт Майкъл“ новото ми се стори като лабиринт, с огромните си крила и пристройки, със смайващата си симетрия, с непознатия свят, царуващ тук, и най-вече с хилядите безименни физиономии, чиито притежатели щъкаха безсмислено из десетките зали и аудитории, етажи и коридори. Не можех да се отърся от усещането, че съм съвсем изгубен тук, че съм закъснял за някакъв ужасно важен изпит и че чак като се промъкна вътре в залата, с трепет ще установя, че той се провежда на непознат за мен език, който не мога да дешифрирам, защото се състои само от лишени от смисъл йероглифи и драсканици.