Приятелствата, които бях завързал в „Сейнт Майкъл“, бързо се разпаднаха. Това да не бъда сега със старите си приятели, а с някакви напълно непознати хора, с които просто нямах какво да си кажа, се оказа непоносимо изпитание и източник на недоволство. Дори ми бе трудно да открия най-простите думи, които да не звучат фалшиво и които да не крият някаква косвена заплаха. В училището, разбира се, имаше и други деца от италиански произход, които живееха в един отделен, сенчест свят: Доменико и неговите приятели от „Сейнт Майкъл“, бивши ученици от „Света Богородица“, които се мотаеха на групи сред мрачните коридори с високи тавани — отличителен белег на крилото за техническите паралелки. Общуването с тях не носеше разнообразие. На различни сбирки на италианските емигранти през годините отношенията ни се ограничаваха само с по някое хладно кимване, когато се разминавахме. Съставях си заобиколни маршрути, само и само за да избягвам групите, които през междучасията обикновено се скупчваха край вратите на класните стаи. Дори по време на хранене в училищната трапезария неизменно се стремях да оставам сам. В минутите, когато седях прегърбен и смълчан над таблата с обяда, с болезнена яснота възприемах всеки звук и образ — трополенето на чиниите, някоя ярка рокля или блуза, приглушените и мъчително монотонни разговори. Следваше доста продължителен мъртъв интервал от време, което трябваше да убия преди началото на следващите занятия. Започнах да се затварям в някоя от клетките в тоалетната, докато чаках да удари звънецът, нямо загледан в изподрасканите с неприлични надписи бели стени. Опитвах да успокоя мислите си, по-точно за нищо да не мисля, защото не желаех да си спомням за времето, прекарано тук, да се срамувам заради него и то да се превърне в тягостен откъс от спомените ми. Но за съжаление винаги се случваше отвън да мине някоя група от момчета, които се шегуваха шумно и размахваха ръце, сякаш се бореха. Под вратата се виждаха краищата на крачолите им.
— Това хлапе трябва да е от редовните паралелки — отбеляза веднъж един от тях, като неочаквано се наведе, сякаш се канеше да занича изпод вратата на кабината, в която аз тъй старателно се спотайвах.
Две момчета от моя випуск започнаха да се държат по-приятелски. Сядаха при мен по време на обяда. Кой знае, може би искаха да ме приобщят към себе си, може би си бяха поставили задача, с чието изпълнение бяха решили да се нагърбят и която искаха да доведат до успешен край. Но аз все бързах да се скрия в самотата си. Първата ми реакция обикновено беше да се съпротивлявам срещу тяхната настойчивост, макар че от друга страна се стремях да изградя някаква по-приемлива за околните версия за себе си.
— Сигурно се чувстваш адски самотен, като си седиш тук всеки ден, без никаква компания.
— И аз така мисля.
Струваха ми се някак смалени и нищожни, щом се занимаваха с мен и то точно когато моето унижение бе толкова неоспоримо. И тяхната настойчивост да се срещат с мен, да ме търсят сред класовете, ежедневно да се отбиват на обяд до моята маса, като че ли ги правеше още по-незначителни и още по-жалки. В тяхното поведение все пак се долавяше някаква невинност, което пък ме караше да се чувствам донякъде защитен от посегателствата им. С всички сили се стремях да прикривам истината за това кой съм и какво си мисля за тях особено що се отнася до единия от двамата, Тери. Впечатляваше ме прекалената му настойчивост, която бе съчетана с привидно добродушие и с примитивно чувство за хумор като в семейните комедии по телевизията. Пък и тялото му не беше пропорционално, имаше момичешки бедра, което му придаваше леко смехотворен вид. Другият — Марк му беше името — имаше стилно оформени дълги коси, беше слаб и висок, а на всичкото отгоре беше много по-лукав и по-хитър, което прикриваше с мазната си любезност. Иначе все се правеше на света вода ненапита. Не можеше да се отрече, че намира общ език с всякакви събеседници. Имаше излъчване на напълно нормален човек, който предпочита да се държи тихо и ненатрапчиво. В известен смисъл се чувствах като негов последовател, разбира се не толкова съвършен, ала все пак способен на известни промени, и невдъхващ подозрения.
Тери и Марк се бяха записали в кръжок, наречен с трудно обяснимото име „Еднопосочното предизвикателство“. Престраших се да отида веднъж с тях на една от сбирките им. От обясненията им останах с впечатление, че членуват по-скоро в светски клуб, от някаква не много ясна разновидност. Наложи се доста да се вглеждам, за да си обясня какво ги свързва, не разбирах съвсем и техните понякога изненадващи, едва ли не интимни откровения, които съвсем неочаквано се позоваваха на религията и на Христос. Насядали в кръг, поред взимаха думата четирима или петима от кръга. Всичко това ставаше доброволно, а в думите им необяснимо се съчетаваха боязън и увереност. Например едно момиче сподели своите преживявания около смъртта на баща си. След нея едно момче разказа за двугодишните си перипетии във възпитателното училище. Последният младеж, който взе думата, беше по-голям от другите. Имаше червени точки и петна по врата сякаш някой го бе яко нахапал. Неговият разказ беше посветен на някаква друга група, към която той принадлежал, когато живеел на север.