Тринайсета глава
След като завършихме новите оранжерии и засяхме лехите в тях, нашият живот окончателно възвърна обичайния си ритъм, толкова объркан след опустошението от пожара. Настъпи ранната пролет, изпълнена с нови обещания, земята ухаеше много приятно, а топлината започваше да прониква навред. Раззеленилите се лехи се простираха по цялата площ на тази огромна стъклена къща, прелестни в своята свежест, макар земята навън да бе скована още от студовете и да бе засипана със сняг. Идваше ред на неспирната работа, на безкрайното шумолене на човешките ръце сред тишината, стелеща се наоколо. С помощта на семейството на чичо ми като че ли най-сетне бе постигнато необходимото равновесие между работата в новите оранжерии и останалата дейност във фермата. Времето ни бе докрай запълнено с труд на открито, както беше и преди пожара. Имаше значение и това, че се бъхтехме без излишно размотаване и без никакви паузи. В продължение на много седмици, бях ангажиран с едни и същи спомагателни задачи, усвоих до съвършенство поредицата от монотонни движения, при които от цялото тяло ми се включваха най-активно изранените ми, целите в драскотини ръце, както и коленете ми, които също бяха доста изподраскани.
Работехме независимо един от друг, изгубени сред разсадите. Дългите лехи постепенно оформяха ниски прегради от зеленина, затрудняващи видимостта по-надалеч. Звуците в притихналата стъклена къща достигаха до ушите ни като в някоя джунгла. Долавяше се звукът от пукота и съскането на паропроводите и слабият, далечен музикален фон от тонколоните в колата на Роко, които той бе свързал към радиото в котелното. Леля Тереза и леля Таормина плевяха ненужните кълнове. Стараеха се да се движат заедно, сякаш присъствието на едната вдъхваше увереност на другата. През повечето време мълчаха — проговаряха само от дъжд на вятър, разменяйки си съвсем кратки, най-обикновени фрази. Гласът на леля Таормина звучеше колебливо и неутрално, докато този на леля Тереза — рязко и решително. Доменико и аз разстилахме сламата, после подрязвахме листата. Понякога към нас се присъединяваха Роко и чичо Умберто, който ни беше нещо като бригадир. Откъслечните разговори с двамата му сина достигаха до мен през редовете сякаш дочувах диалог между някакви непознати — до такава степен разговорът беше несвързан и неразбираем и все едно че нямаше нищо общо с мен.
Чичо Умберто изглеждаше доста угрижен заради новите си отговорности във фермата. Ние се вслушвахме внимателно в нарежданията му. Той на свой ред се консултираше с баща ми, като често се впускаше в ненужно многословни обяснения и разсъждения. Татко бързо внасяше своите поправки — или направо отричаше казаното от чичо Умберто, или просто се съгласяваше с него само с едно безразлично свиване на раменете. Но от друга страна чичо Умберто изглеждаше по-доволен и от себе си, и от всичко наоколо. Ако мога да кажа така, повече приличаше на себе си. Беше пак онзи енергичен мъж, който, заобиколен от всички нас, просто си върши работата, без да се стреми да налага волята си. Забелязваше се известна разлика, почти осезаема физически, в отношението му към двамата му сина, особено към Роко. Все още се усещаше спотаеното у него недоволство. Синовете му, бидейки верни на същността си, се стремяха да не предизвикват непростимата суровост, с която бе белязано миналото им. Те бяха компетентни, самоуверени, преживели бащиния гняв и обръгнали на него през всичките тези години, независимо че той и сега упорстваше, че са израснали и че вече могат да се справят и без неговия надзор.
Неговото променено, по-почтително отношение към околните се разпростираше и върху мен, ала си оставаше по-различно, някак си по-резервирано. Може би понеже се основаваше именно върху това, което ме отличаваше от синовете му — моята дистанцираност от живота във фермата. Донякъде това бе така, тъй като всички бяха решили, че могат да възлагат на мен някакви други надежди, съзираха в мен други възможности. Аз разбирах това разграничаване, но не и неговата причина: дали бе свързано с това, което предизвикваше моята изолираност или бе просто някакъв симптом, съдейки по държанието им към мене, макар толкова малко да разкривах от себе си. Все пак аз не бях напълно непроницаем, но и не си позволявах да ги допускам прекалено близо до себе си, защото просто не бях способен да се прекърша. В крайна сметка, на останалите просто не им остана друг изход, освен да ми възлагат най-простата и най-незначителна работа, само колкото да свиквам с нея. Едновременно се успокоявах, че няма да си блъскам излишно главата, но в същото време негодувах, колебаейки се дали животът не може да бъде запълван с нещо повече. И какво се получаваше? За мен училището и домът ми се превърнаха в два затвора, между които бях длъжен непрестанно да циркулирам, като във всеки с нетърпение очаквах края на пребиваването си там, копнеейки за отварянето си към някакъв друг, истински живот.