Баща ми продължаваше да работи отделно, потънал в своите собствени, неясни на нас занимания, като особено се съсредоточаваше върху подготвителните периоди за всяка от тези дейности. Лошото бе, че хич не обичаше да споделя плановете си. Вместо това можеше да прекара по цяла седмица, изграждайки някакви ниши в някоя от стените в котелното и да ги надписва със своите загадъчни съкращения. После се зае да подреди старателно инструментите на един плот, монтиран вертикално зад тезгяха. Имаше нещо своеобразно и едновременно с това мащабно в неговите замисли. Те бяха плод на несъвършеното му възприемане на нещата, странна смесица от желание за приобщаване към северноамериканската модерност и стремеж към съвършенство, но в крайна сметка разкриваха само заместител на всичко това, плод на недозрялостта на един типичен емигрант. Първата му работа бе да обзаведе кабинета си с лъскаво бюро от неръждаема стомана и с масивен шкаф и — разбира се — с въртящо се кресло. Професионализъм лъхаше дори от металната табелка на вратата. Но после покри красивото кресло с едно поизносено одеяло, зациментира болтове в най-близката стена и монтира към тях ръчно изработени добре заострени телени куки, на които окачваше сметките и бележките с предстоящите задачи. Не след дълго стаята се лиши от първоначалното си излъчване на стегната деловитост и свежест, придобивайки все по-ясно доловимото усещане за безредие и за примитивна импровизация. За това особено допринасяха нишите за съхранение на какво ли не, с неграмотни, макар и грижливо залепени, надписи. Скоро кабинетът се превърна в място, където хаотично бяха нахвърляни сечива, части и въобще всичко, което можеше да потрябва за нещо. Дори и плотът, след като за кратко бе грабвал окото на посетителя с подредеността и чистота си, сега тънеше в безредие. Носачите и куките за закрепване на инструментите служеха само да напомнят, че отначало баща ми е имал похвалното намерение да въведе — и, най-важното, да поддържа — някакъв идеално строг ред.
Баща ми, заедно с Роко, се грижеше за снабдяването на оранжериите с вода и за поливането на посевите. Често пътуваше, най-вече за да отнесе нашата продукция до фирмата на Лонго. Още по-често обаче трябваше да се занимава с ремонтите по инсталациите. Когато се счупи една от помпите, Роко я разглоби до последния детайл, което си беше истинско чудо не само защото пустата му помпа взе, че пак проработи, ами и не дрънчеше така противно. Невероятна смелост бе да се оправи сред толкова хаотично разпилени наоколо дребни машинни детайли. Но баща ми приемаше, че Роко е кадърен едва ли не по рождение, та заради това толкова му се доверяваше. Съществуваше някакво невидимо равновесие в техните отношения, някаква безпристрастност, а това още повече усложняваше и обременяваше моето общуване с баща ми. Той като че ли очакваше от мен да работя хем повече, хем по-малко от другите. Способен бе за най-дребното да ме нахока или да прояви раздразнителност и нетърпение. Ала когато правех много по-сериозни нарушения — прекършвах стъблото на някое растение или погрешно затварях вентила към някой паропровод, той изведнъж проявяваше към мен странна, направо необяснима снизходителност, като потискаше надигналия се в гърдите му гняв, без нищо да ми рече. Между нас постоянно имаше напрежение, а след всяко скарване и двамата, и без това доста неразговорливи, упорито се стараехме да избягваме срещите си. Дори не се стигаше до спорове и разправии, защото цареше все това тягостно напрежение, без начало и без край. В мое присъствие баща ми инстинктивно ставаше още по-мрачен.