— Ако те искаха да ходиш там, щяха да дойдат да те вземат от тук.
— Ами… казаха още, че мога да отида и пеша. Не е толкова далеч.
Така се разбрахме всяка неделя да посещавам Амхърстови след църковната служба. Баща ми нито веднъж не предложи да ме откара дотам с колата си. Сякаш с излизането от църковните двери снемаше от плещите си всякакви отговорности за мен. Аз прекосявах няколкото пресечки до дома на семейство Амхърст с неприятното усещане, че се спускам в пропаст, прекрачвайки от моя в техния свят. Дори като завивах по тяхната улица, все ми се струваше, че прекосявам границата на чужда страна, озовавайки се ненадейно сред задължителните крайпътни дървета и морави пред фасадата на всяка от идеално подредените къщи, сред ярките слънчеви петна. Тук, край домовете, някак си интимно сгушени един до друг с остъклени веранди и автомобилни алеи със ситен чакъл, атмосферата излъчваше завидно спокойствие. Сред тях къщата на семейство Амхърст не се отличаваше с нищо — беше солидна, двуетажна, квадратна, украсена с дребни орнаменти, имаше дървени капаци по прозорците, имитиращи есенни листа, и немигащото око от неръждаема стомана на шпионката на масивната външна дървена врата.
Къщата се отличаваше с приятен, слънчев, подканващ те да влезеш интериор, може би защото всичко бе направено от идеално полирано светло дърво. Обзавеждането, подбрано с вкус, беше строго, стилно и семпло. Отзад имаше чудесно осветена стая за слънчеви бани, щедро аранжирана с декоративни растения, която веднага ми напомни за нашата оранжерия. Имаше и всекидневна до кухнята, която блестеше с лакираните си повърхности и с кристалните си чаши, както и отделна стая за гледане на телевизия. Целият този лукс обещаваше приятен фон на нашите неделни обеди. Беше така мистериозен, че ми приличаше на внезапно надзъртане в чужда къща през открехнат прозорец, подсказвайки за живота, който кипи вътре или за капризната игра на светлината. Веднъж, когато се качих на горния етаж, успях да хвърля мимоходом два-три погледа в спалнята на г-жа и г-н Амхърст. В нея имаше извит гардероб, същият като в стаята на Рита и Елена, две тесни легла, с розови одеяла и ухание на спящи тела. Но оставаше още една врата, която обикновено беше здраво залостена. Най-накрая успях да издебна момент, в който я заварих леко открехната. Шмугнах се вътре и се озовах в стая, претъпкана със старинни играчки. Имаше кутии с изскачащи човечета, оловни войници и кукли от всички възможни видове.
— Виждам, че си успял да откриеш моето малко убежище.
Г-н Амхърст се беше приближил безшумно зад мен. Притежаваше способността, въпреки поразителната си несръчност и скованост, да се промъква незабелязано и учудващо тихо навсякъде, без нито веднъж да се блъсне или да се препъне някъде.
— Това са само някои от вещите, които моето семейство е събирало от години. Държа ги тук, настрани. Мама предпочита да са далеч от погледа й. Предполагам, че повечето играчки са още от времето на прадядо ми, за когото това е било нещо като хоби.
За миг останахме неподвижни като двойка, споделяща обща тайна: г-н Амхърст — простодушно горд с колекцията си, и до него аз — застинал в неловко мълчание. Десетките играчки бяха старателно подредени сред царящия заради завесите в стаята полумрак и изглеждаха така, сякаш никога не са били предназначени за игра, а са били само за украса. Все пак техните поизбледнели багри и поочуканите им ъгли изглеждаха като последен отблясък на някакво обещание, останало така и неизпълнено. Особено ме впечатли една кукла, отделена на собствен, специален рафт. Беше с ярки червени бузи и имаше бухнала старовремска бална рокля. Видях и чудесно влакче с поразително точно изработени прозорчета на вагоните, които бяха снабдени дори със седалки. В един малък остъклен шкаф се помещаваше цяло миниатюрно селце, в което имаше всичко: фигурките на селяните бяха само два-три сантиметра, а къщичките бяха покрити с дребнички червени керемиди. Имаше и църква, и конюшня, и съвсем мънички дръвчета (някои от тях със силно разклонени корони), но си личеше, че всеки крехък детайл беше изпипан. Целият мини пейзаж, изчистен първообраз на пасторална идилия, притежаваше трогателно ведър и обнадеждаващ вид. Представих си как г-н Амхърст е подреждал старателно всичките тези миниатюри по местата им, как се е радвал на своя малък кът за усамотение.
Нашите обеди бяха съпътствани от неуморната, но винаги строго контролирана шетня на г-жа Амхърст в излъсканото й кухненско царство. Все имаше още нещо за вършене и рядко дочаквахме успокояващо затишие. Тя не преставаше да ме отрупва с въпроси за училището и за дома ми. Понякога задълбаваше опасно, но после изведнъж спираше — може би зад това се криеха някакви нейни мотиви. В подобни ситуации тя бързаше да позаглади впечатлението ми, отново ставайки по светски учтива, макар че все забравяше имената на близките ми и съответните роднински връзки. Накрая бях принуден отново да отговарям на въпроси, на които вече бях дал отговори. И тъкмо когато вече ми се струваше, че единственото спасение е да престана да й обяснявам любезно, тя отново изнамираше някакъв начин да привлече вниманието ни към г-н Амхърст, който изглежда притежаваше неизчерпаем запас от спомени и анекдоти.