— Позволено ни е да гледаме телевизия само час, а после трябва да ни помогнеш за задачите по математика.
Там винаги и за всичко имаше правила, които Рита спазваше абсолютно стриктно, без право на обсъждане. Всичко беше толкова различно от духа, който цареше у дома. Вкъщи правилата бяха функция на променящата се атмосфера — често зависеха от какви ли не случайности и невинаги бяха лесни за отгатване. Рита не само се придържаше към правилата в новия си дом, но се стараеше да ме задължи и аз да ги съблюдавам. За целта беше измислила някаква сложна игра, която издаваше нейното презрение към мен, тъй като бях единствената й връзка със семейството. Все пак не се лишавах напълно от здравия си разум и не замъглявах преценките си, когато бях с нея в дома на семейство Амхърст. Не можеха да ме заблудят нито неписаните й дребни правила, нито къдриците й, с които приличаше на илюстрована картичка, нито предпазливото дозираните емоции, нито непрестанния надзор на г-жа Амхърст, поднасян с усмивка и дискретност. Независимо от идеално изглеждащия свят на новите й баща и майка, той приличаше на сцени от телевизионен филм.
— Кажи сега довиждане на брат си.
Когато наближаваше моментът да си тръгна, винаги ме обземаше разочарование — имах чувството, че ми е отказано някакво удоволствие или възнаграждение. После ме спохождаше неясното усещане, че трябва час по-скоро да се прибера у дома. Там, естествено, бях длъжен да понасям мълчаливото и намусено присъствие на баща ми. Причина за него бе досадното задължение той да се съобразява с посещенията ми у семейство Амхърст, на които нито се противопостави открито, нито изрази желание да подкрепи. Объркваше ме и пълната незаинтересованост на леля Тереза, както и това, че тя не одобри идеята за моите неделни посещения в дома на Амхърстови. Може би проявяваше съчувствие към терзанията на баща ми, но в същото време остана доволна, че тези посещения не ми бяха забранени. Постепенно моите посещения започнаха да се превръщат в нещо като покаяние за нашето семейство, от което аз едновременно се измъчвах и се възползвах. Продължавах да плавам сред този водовъртеж от емоции, стремейки се да поддържам някакво крехко равновесие, но усещах, че нямам шанс да се отърва от чувството за вина. Нямах друг избор и се опасявах, че никога нямаше да дочакам края на тази бъркотия.
По Коледа у дома ненадейно пристигнаха двамата Амхърст. Изглеждаха много смутени от стъпката, която бяха предприели, още повече че изненадващата им поява предизвика доста голям смут в кухнята по време на недовършената коледна вечеря. Неканените гости не посмяха да помръднат, бяха застинали на прага в напрегнато очакване, зачервени и измръзнали от студа навън. Г-н Амхърст започна да се извинява и да мърмори притеснено. Г-жа Амхърст с неизтощима енергия не престана да ни отрупва с приветствия и коледни благопожелания. Междувременно разкопча копчетата на палтото си и ни показа атлазената си рокля на пъстри цветя сякаш ако я поискахме, веднага щеше да я съблече, за да ни я остави като коледен подарък.
— Надявам се, че няма да ви попречим да празнувате Коледа. Дойдохме само за да поднесем нашия подарък на Виктор.
Събуха си обувките в коридора до външната врата и пристъпиха само по чорапи през прага, по жълтия под на нашата кухня. Тази подробност ги направи да изглеждат в очите ни като внезапно преобразени скромни и уязвими човешки същества, напълно подвластни на капризите на съдбата.
— Донеси им столове да седнат — обърна се баща ми към мен, но на италиански.
Последва притеснително представяне, а после следваха неизменните ръкостискания. Веселото чуруликане на г-жа Амхърст донякъде успяваше да компенсира нашето мрачно настроение. За моя изненада чичо Умберто се представи като Берт — име, което не помня някога да бе използвал. Когато го съобщи на г-н и г-жа Амхърст, то прозвуча като някакво своеобразно извинение може би заради теснотията в горещата кухня, заради мръсните чинии в мивката, заради безпорядъка и заради всичко свързано с нашия жалък емигрантски бит.