Г-жа Амхърст ми подаде малък пакет, опакован в лъскава хартия.
— Не е нищо особено. Просто искахме да знаеш, че много се радваме на твоите посещения у нас.
После настана тишина, както често се случва след нечия грешка. Всички останахме прави… Никой не понечи да седне. Г-н Амхърст от неудобство започна да мачка шапката си в ръце, вперил поглед в нея, сякаш я виждаше за пръв път; г-жа Амхърст се усмихваше насила, без да може да ни спечели с тази усмивка.
— Хайде, Виторио — изрече леля Тереза с безстрастен тон. — Отвори пакета, виж си подаръка.
Докато го разопаковах, последва още една мълчалива пауза. Вътре имаше елегантен часовник, който изглеждаше много скъп. Дори натежа в ръката ми.
— Благодаря — изрекох.
— Не съм сигурна дали ще ти стане добре на китката. Но ако каишката се окаже прекалено широка, г-жа Амхърст може да поиска от магазина…
Отново последва неловка тишина.
— Нека да сваря малко кафе — предложи леля Тереза.
— О, не, моля ви, не се безпокойте, ние всъщност не можем да останем.
След като си тръгнаха, аз още повече се засрамих.
След този случай напрежението, което пораждаха моите визити, още повече се засили. Настроението на баща ми съвсем се вкисна, а г-н и г-жа Амхърст започнаха да се държат по-различно или поне на мен така ми се струваше. Усетих промяна в начина, по който сега ме приемаха в дома си — атмосферата беше различна, макар че това трудно се забелязваше на пръв поглед. Все едно че бе преминал облак, който закриваше слънцето. Възприех тяхното внезапно охладняване като нещо естествено. Очаквах да бъда унижаван или обиждан от тях. В мое присъствие г-н Амхърст стана още по-несръчен и скован и винаги мърмореше нещо по мой адрес, което още повече ме объркваше. Съпругата му продължаваше да поддържа ведро настроение и да бъде все тъй загрижена. Един ден, когато тя ме върна с колата си, внезапно се развълнува и на раздяла поде разговор с мен, продължил само няколко минути, след което между нас отново се възцари напрегната тишина.
— Виктор, мисля, че има нещо, което трябва да знаеш. Ще се опитаме да осиновим сестра ти, като спазим естествено всички законни процедури — изрече тя накрая. Постара се думите й да прозвучат като заявление, но зад тях се криеше неизказан въпрос. Долавях смътно, че г-н и г-жа Амхърст смятаха, че имам много по-голямо влияние в нашето семейство, отколкото беше в действителност. — Според нас, така ще е най-добре за нея. Надяваме се, че ти, ще продължаваш да я посещаваш. Но не за това говорим сега, просто считаме, че е редно да го знаеш.
Тя нито очакваше да й възразя, нито се съмняваше в това дали мога да имам мнение по този деликатен въпрос. В цялата бъркотия все пак долавях невидимата и тревожна линия, която поставяше дилемата дали да взема нейната страна, или не. Като резултат моите посещения в дома им станаха още по-тягостни. Много по-мъчително за мен бе усилието да се преструвам, че нищо не се е променило. Самата Рита ми изглеждаше сякаш още по-недостъпна, беше сдържана и хладна, сдържаност и хлад излъчваше и домът на г-н и г-жа Амхърст.
— Елена каза, че ти не си ми истински брат, а заварен брат — каза ми тя веднъж, а изреченото подсказваше на кого се чувства истински задължена.
След неочакваното посещение на г-н и г-жа Амхърст атмосферата у дома стана още по-тягостната, а здравето на баща ми започна да се влошава. Отначало той го използваше, за да ни занимава непрекъснато със своите оплаквания, да сгърчва лицето си в болезнени гримаси, внезапно и рязко да си поема дъх. Семейният лекар му предписа специална диета и цял куп хапчета. Състоянието на баща ми обаче все повече се влошаваше и той съвсем се обезкуражи сякаш наистина бе решил да се разболее. Накрая не издържа и една нощ ме накара да го отведа в спешното отделение на болницата. Доста начумерен, въпреки че обичайно беше все в добро настроение, докторът грабна зимното си палто и го придружи от дома ни до там.
— Марио, земляк, какъв ти е проблемът?
Той остана с баща ми в болницата, за да изчака резултатите от изследванията. Дойде неделята, но баща ми не беше изписан от болницата. Позвъних на г-жа Амхърст, за да й кажа, че няма да мога да дойда за обяд, макар че вече си бях взел шофьорска книжка и можех сам да шофирам.