Повече от месец след операцията баща ми най-сетне се прибра у дома. Видимо бе още зле, беше съсухрен и умърлушен като обвит в невидим пашкул. Първите няколко дни прекара в къщата, тътрейки се като в мъгла. Рядко напускаше стаята си, протягайки ръка, за да вземе многоцветните хапчетата, които леля Тереза му подаваше. След това отново се прибираше. В един съботен ден се реши да излезе навън.
— Какво се е случило с тези растения? — гласеше първият му въпрос към нас. Но си оставаше унесен, навъсен, с премрежени очи сякаш веднага след като се е пробудил, го е налегнала непреодолима умора.
— Ами болест ги нападна — обясни му леля Тереза. — Нали сам виждаш.
След това тя се зае да сортира доматите, които той беше събрал, за да отдели най-зелените.
В неделя сутринта той стана по-рано и се приготви да отиде на църковната служба. Двамата с него си разменихме многозначителни погледи. Разбрах твърдото му намерение всичко да продължава постарому, както е било преди заболяването му: моите визити в дома на семейство Амхърст и неговото мъченичество. Ала той още не знаеше, че докато лежеше в болницата, аз нито веднъж не ги посетих. Затова усетих как в гърдите ми се надига съпротива срещу твърдоглавата му упоритост, която ме принуждаваше да се върна към стария ред.
Изчака ме в колата, докато аз още се преобличах горе в къщата. В мига, в който потеглихме, разбрах, че не биваше да шофира, тъй като не беше излязъл от вцепенението си. Но кой знае защо не успях да се насиля и да започна да го разубеждавам. Вместо това ме обзе необясним трепет при мисълта за опасността, на която ни подлага. Така неусетно стигнахме до едно от най-оживените кръстовища в града, където той трябваше да спре на червен светофар.
— Татко! Кола! Идва кола…
Вече бяхме навлезли в пресечката. Изскърцаха зловещо автомобилни гуми, изсвири клаксон, пред прозореца на колата нещо едро се завъртя като вихър. По чудо баща ми успя да извърти волана, отби колата в пресечката и я изтегли, за да натисне спирачки, миг, преди да се качим на тротоара. Другата кола остана като закована насред кръстовището, точно в центъра му, леко килната от внезапното спиране. Шофьорът й вече бе изскочил и се втурна към нас, почервенял от ярост. Но като забеляза как баща ми се е присвил немощно на седалката, гневът му малко постихна.
— Задник! — ревна той, после се обърна, върна се в колата си и потегли.
Цялата драма се разигра за броени секунди. Ако бяхме останали там, насред кръстовището, дори само една минута кой знае колко още коли щяха да ни връхлетят, защото в неделните сутрини много автомобили пътуваха из града. В мрачно надвисналата тишина, паркирали край тротоара, баща ми и аз не смеехме да помръднем. Сърцата ни бяха разтуптени сякаш току-що сме преминали през някакво ужасно дълго изпитание, макар че цяла бездна ни делеше от мига, в който смъртоносният сблъсък изглеждаше непредотвратим. Миг на ужаса и надеждата, че баща ми ще загине и не по-малко ужасният миг след това.
— Мисля, че ще е по-добре аз да карам — изрекох накрая.
Излязох, заобиколих колата и се настаних на мястото на шофьора, а баща ми се приплъзна по седалката, за да се сгуши до отсрещната врата. При това движение палтото му отзад се надигна, както се случва понякога при малките деца. После, докато си нагласявах седалката и огледалото за обратно виждане, той отново се намести по-близо до мен, като за момент лицето му болезнено се изпъна.
— Може би трябва да обърнеш и да се приберем — каза той. — А после можеш да се заемеш с твоите работи.
Оставаше само да поиска да спра колата за малко пред дома на семейство Амхърст, за да вляза вътре и да се видя с тях за кратко.
— Моите работи сега не са най-важното — промълвих аз.
За миг като че ли бе възможно да се разберем по-добре от всякога, да му призная, че докато беше болен, аз нито веднъж, нито една неделя не бях обядвал с тях. Да му поднеса това откровение като подарък, но вместо това само отбих колата по първата пряка, за да обиколя кръстовището, и да поема по обратния път към дома.
Петнайсета глава
След като прекратих редовните си посещения у семейство Амхърст, двамата с баща ми достигнахме онази точка, след която мълчанието между нас окончателно се възцари. Някакъв праг бе прекрачен — както понякога се случва между двама непознати. Стига се до момента, след който опитите за установяване на някаква близост вече са безсмислени. И колкото по-дълго се стелеше мълчанието между нас, толкова по-непреодолимо ни се струваше. Дните бавно се нижеха, ден след ден, седмица след седмица, без да си разменим дори и дума. Сякаш езикът на човешкото общуване беше изцеден от нас до последната сричка и ни бяха останали единствено животинските усещания за възприятие и настроение.