В училище се сприятелих с един сицилианец, Винс Лазала. Той бе пристигнал в Канада почти едновременно с мен. И също като мен в училището го върнали с една година назад. Отначало той наблягаше на тези прилики между нас, но не толкова за да се сближим, колкото да подчертае различието между нас. Накрая станахме приятели именно защото той все пак имаше желание да общува с мен, така че всеки от нас постепенно успя да вникне в навиците и предпочитанията на другия. Когато нашите отношения се задълбочиха, тази прекалено изтъквана италианщина започна да му служи като маска, която той при всеки удобен случай охотно нахлузваше. Доста често си позволяваше шеги за мафията, изпъстрени със звучни сицилиански фрази, но след това се мусеше презрително, когато хората около него ги запомняха и ги повтаряха при всеки удобен случай. Случваше се на връщане от училище към къщи с някоя своя недодялана или странна постъпка, той да ми припомни, че действително е сицилианец, но когато за пръв път видях тяхната къща, останах удивен. Оказа се много приятна и уютно подредена. Беше ниска, тухлена, с модерен вид, със застлани с килими стаи и с вътрешен двор отзад, подобна на дузината къщи наоколо в това тихо и тънещо в зеленина предградие, където винаги цареше ленива атмосфера, понеже тук хората не обитаваха ферми. Понякога се изтягах на дивана във всекидневната на Винс с чаша бира в ръка, ако бе станало прекалено късно да хванем училищния автобус, та трябваше да изчакаме бащата на Винс да се върне с колата си от рибния пазар. Не е чудно, че възприемах къщата на семейството на Винс като удобен комплект дрехи, особено като я сравнявах с нашата.
Уикендите прекарвахме заедно с приятеля на Винс — Тони Пералта. Очаквах в живота ми да настъпят някакви промени, нещо като внезапно, макар и позакъсняло начало на младостта ми; но нашите вечери много скоро станаха предсказуеми. Повтаряше се все едно и също: безкрайни обиколки из града, пушене на цигари, игри на флипер и вечеринки в италианския клуб. За пръв път Винс демонстрира някакво по-специално отношение към мен, което личеше от подчертаното уважение, с което ме представяше на приятелите си. В същото време все повече се налагаше впечатлението, че ние с Тони му служим просто като публика, предани свидетели на неговите дребни подвизи в игралната зала. Когато идваше неговият ред да играе, от нас двамата се искаше да се впечатляваме и да внушаваме увереност, като нито за миг не забравяме, че другите ни гледат. Винс очакваше също от мен и от Тони да си пием мълчаливо питиетата, докато той води своите дълги-предълги разговори с другите си приятели. Понякога се впускаше да танцува, макар и несръчно и сковано. Все пак се стараеше да запази достойнство, използвайки например отработения жест да не избързва, а бавно да притисне ръката си към гърба на момичето и уж случайно да го притегли към себе си. Опряла глава о рамото му, партньорката му се усмихваше на забележката, която той й прошепваше, докато бяха плътно притиснати. Тони и аз стърчахме в края на дансинга като негови покорни спътници, без да продумаме. Не можех да се начудя на Тони: защо той понася безропотно капризите на Винс? И защо продължава да мълчи невъзмутимо дори когато двамата оставахме сами? В училище Тони понякога се разминаваше с мен в коридорите само с бегло кимване и с изкривена, половинчата усмивка, сякаш бяхме някакви заговорници. Това бе единственият знак от негова страна след всички пропилени часове, които бяхме прекарали заедно като приятели на Винс.
Започнах да мразя тези вечери, монотонното и безплодно очакване, пустотата, която ме обземаше, след като се приберях у дома и се усамотявах в леглото си. Бях изтощен от пиенето и пушенето, но най-вече ме измъчваше предчувствието, че няма да намеря нищо през целия си живот, което да противопоставя на тази пустота. Когато не можехме да вземем колите на бащите си или просто в дните, в които Винс не ми се обаждаше, знаех, че в идния понеделник отново ще трябва да слушам за поредните подвизи, извършени от него, Тони и другите им приятели. Това още повече ме караше да мисля, че реалният живот ми се изплъзва.
— Мислех да ти се обадя, ама в последната минута пак изскочи нещо неотложно.
От неговите оправдания ми ставаше пределно ясно, че е бил готов да излезе и в същото време не го е желаел. Нали неведнъж бях ставал свидетел на умението му така да преразказва вечерите, прекарани заедно, че те се превръщаха в нещо напълно непознато дори за мен, свидетеля на случката, тъй като той преувеличаваше и преиначаваше своето участие в събитията. Същевременно се дразнех, понеже се чувствах изолиран. Измъчваше ме и властта му над мен, защото бях вътрешно убеден, че го превъзхождам.