И тогава отново ме налегна до болка познатото ми усещане за провал. Бях безкрайно несръчен, докато трескаво оправях дрехите си. Дума не посмях да отроня. Чувствах само как безнадеждно се стопяват бляновете от сънищата ми.
— Какво ти е?
Звукът на гласа й в мрака, ме накара да се отвърна и предизвика желанието ми да залича спомена за нея.
— Добре съм. — Последва пауза сред мъртвешка тишина. — Ами ти?
— Да, също. Но ми се струва, че не бях очаквала това.
Не си проговорихме отново, докато не я оставих с пикапа пред къщата й.
— Съжалявам — рекох.
— Всичко е наред.
Тя се наведе към мен, за да ме целуне, ала устните ни се докоснаха съвсем сковано.
— Утре ще ми се обадиш ли?
— Да.
На следващия ден се събудих със същата празнота в гърдите, понеже това, което се случи снощи, се беше загнездило в мислите ми като съсирек от кръвоизлив. От леглото дочувах смътните шумове, които вдигаше баща ми, докато се приготвяше за неделната литургия, и дрънкането на съдовете в кухнята, където леля Тереза приготвяше сутрешното кафе.
— Къде е Виторио? — въпросът му прозвуча като обвинение тежко като олово.
— Не знам. Сигурно е в леглото. Иди да го вдигнеш.
— Ще видим ние докога ще продължава така. Докога ще се прибира в три часа през нощта?
Но като се върна от неделната служба в църквата, той нищо не ми каза.
Към един на обяд Кристъл ми позвъни.
— Здравей, страннико.
Странно, но сега наистина звучеше съвсем бодро и приветливо. Нима разполагаше с версия за изминалата нощ, напълно различна от моята?
— Според мен Кейт си е легнала да спи горе-долу по същото време, по което и ние. — подметна тя и се засмя.
— Да — казах аз.
— Днес си особено разговорлив.
— Съжалявам. Мисля, че съм махмурлия или нещо такова.
— Да не си пил още снощи?
След поредната пауза тя изведнъж заговори с по-глухо:
— Беше ми за пръв път.
Усетих как сърцето ми спря. Знаех, че тя казваше истината, макар да подозирах, че преди мен е имало и други.
— На мен също.
— Да, правилно — засмя се тя. — Зная, че си много наблюдателен.
Последва още една пауза.
— Не съм много сигурен — казах аз.
Гласът на Кристъл продължаваше да звучи незаинтересовано.
— Мисля, че всичко е наред.
— От къде знаеш.
— О, момичетата ги знаят тези работи. Това е всичко.
Тя отново се засмя. Възприемах нейното настроение като на плод присъщото й безгрижие, което ми действаше като магия. Страхувах се да я попитам за каквото и да било, за да не изчезне изведнъж обаянието, което й служеше като защита. Но първата ми мисъл все пак бе за това, че сега се чувствам свободен да скъсам с нея.
— Защо да не се поразходим с колата или нещо такова? — предложи ми тя. — Приятно ще ми е пак да се видим.
Когато отидох да я взема, Кристъл се премести възможно най-близо до мен на седалката, за да ме целуне и да хване ръката ми, самодоволна и настроена собственически като младоженка, докато цялото ми тяло изтръпна от допира й.
— Днес те чувствам толкова близък.
Потеглих към пристанището. Навън беше студено, а пристанището и пристанът до него се оказаха необикновено безлюдни. Ледът по езерото бе започнал да намалява, струпвайки се на големи назъбени камари от замръзнали, вледенени вълни сякаш хаотично нахвърлени край брега от ръката на невидим гигант, а отвъд вълнолома се синееше незамръзнала вода.
Не можех да измисля как да наруша тишината, тегнеща между нас.
— Нещо не е наред ли? — попита ме Кристъл.
— Не зная.
— Какво има? Такъв си един притихнал, мълчалив.
Но тя не подозираше, че мислите пращяха в главата ми като искри от статично електричество.
— Не зная. Но ми се струва, че се чувствам доста странно. Това е всичко.
— За какво?
— Не зная. Предполагам, че заради нас.
Последва неловка тишина.
— Какво се опитваш да ми кажеш всъщност? — Сега вече в гласа й се появи някаква дрезгавина. Може би сигнал за отстъпление. Моят ум се напрегна до крайност, докато дирех кой ще е най-уместният отговор, ала не успях да измисля удобен начин за заобикаляне на истината.