— Мисля, че не се чувствам добре заради това между нас.
— Какво искаш да ми кажеш с това? — Интонацията й сякаш прескочи някакъв праг и сега стана още по-твърда. — Какво искаш да ми кажеш с това, че не се чувстваш добре?
— Не зная какво съм искал да кажа. Това е само едно чувство и нищо повече.
Между нас повя хлад като между непознати. Отвън езерото и белите скали край вълнолома, както и купчините сняг по брега изглеждаха успокояващо реални и свирепи в бездушието си, виждаха се удивително ясно и контрастно, ярко огрени от слънцето. На техния фон ние двамата пък приличахме на аномалии, на аморфни форми, които са се озовали на ръба, преди да се стопят в безформеността, към която се бяха устремили.
— Ти си такъв задник — отсече тя накрая и вече изглеждаше съвсем преобразена. Чувствах я съвсем отдалечена от мен като мой враг. — Въобразяваш си, че си много по-добър от другите, нали? Направо ме убива, като гледам как всеки си мисли, че си толкова готин. Но ти хич не си такъв, защото си просто един задник.
Не можах да се насиля и да й отговоря. Нейната омраза ми изглеждаше толкова непоколебима и корава. Усещах се съсипан, виждайки промяната в нея, защото тя бе свързана с простите истини, които бе прозряла за мен.
Очите на Кристъл блеснаха от сълзите в тях, но тя не се подаде на напора им.
— Такъв шибан задник си.
Останахме безмълвни за няколко минути. Толкова малко ли й бе нужно, за да се отърси от грешното впечатление, което си бе изградила за мен? Не можех да си представя сега как сме изтраяли толкова дълго, какво я бе задържало при мен, с какво я привличах? Искаше ми се да можех да й предложа нещо като компенсация, като възмездие може би, исках и двамата да можем да задържим тази яснота в отношенията ни, но не знаех как да направя нещата между нас по-добри.
— Съжалявам — изрекох.
— За какво?
— Мисля, че за всичко.
Тишина.
— Да разбирам ли, че съжаляваш, задето се забърка с мен? Това ли се опитваш да ми кажеш?
Под горчивия сарказъм в гласа й се прокрадваше подкана към мен да й противореча, да я оборя. Сякаш тя още ми се предлагаше, макар че не прозираше изход за връщане назад, тъй като истината за нас двамата бе лъснала безпощадно.
— Не е това. — Вече започнах да се чувствам като след сигнал за отстъпление. — Исках само да ти обясня, че съжалявам, ако съм те наранил или нещо такова.
Ала Кристъл не ми отговори.
— Мисля още, че просто съм изнервен, да, това е всичко, от последната нощ и от всичко останало. Не мога да се отърся от усещането, че всичко стана прекалено прибързано, това е всичко.
— Ами че идеята беше твоя — припомни ми тя.
— Зная.
Тя се помръдна, макар и все още с каменна физиономия, но за миг бе ободрена, че е спечелила по точки рунда срещу мен.
— Може би допуснах грешка — рекох. — Може би трябва за известно време да го даваме по-полека.
Аз редувах машинално думите си и бях изненадан, че Кристъл реагираше на тях сякаш те действително имаха някакво значение.
— Ако наистина искаш това, за което си мисля, то тогава не ми остава никакъв избор, нали?
Потеглихме обратно към дома на Кристъл и двамата застинали в ледено мълчание.
— Мога ли да ти се обадя? Или ще е прекалено прибързано за теб?
Прибрах се у дома със замаяна глава, неуверен какво бъдеще ни чака. Редуваха се моменти на спотаен ужас с моменти на ободряване. Споменът за това, което се бе случило между нас, изкристализираше много по-ясно в паметта ми, но накрая всичко избледняваше в представите ми, за да остане само тягостно чувство, от което никой нямаше полза.
Но на следващия ден Кристъл се появи пред мен в коридора с вид, сякаш нищо особено не се бе случило.
— Здравей, страннико.
И ми се усмихна тъй непринудено, че неудобството ми от вчерашния ден изведнъж се стопи.
— Сигурно си изкарал тежък уикенд. Имаш вид на махмурлия — засмя се тя.
За няколко седмици всичко ми се струваше тъй, сякаш се бяхме върнали назад във времето към първите срамежливи срещи, когато бяхме толкова внимателни един към друг, любезни и изпълнени с очаквания. Само че нашето първо скарване вече хвърляше сянка върху отношенията ни, която не можехме да преодолеем с наближаването на поредната среща. Между нас все по-ясно се очертаваше някаква граница, зад която и двамата се опитвахме постепенно да се оттеглим — всеки в своя живот, макар да поддържахме претенцията, че уж нищо не се бе променило. Едва сега я виждах напълно ясно, отделена от мен и от нашите взаимоотношения, докато паметта ми си оставаше обременена със съвместните ни преживявания, със спомените дори за най-незначителните й, до болка познати жестове, с впечатленията ми от нейния дом там, на края на града. От прозореца на нашата класна стая в сградата на гимназията веднъж я видях как след часовете излезе от предната врата на училището и се запъти надолу към центъра на града. Беше сама, но странно защо крачеше толкова жизнерадостно. Може би просто скучаеше, а може би бе изпаднала в някаква момичешка еуфория, поклащайки рамене и останала насаме с мислите си. Само чрез този бегъл поглед усетих колко ми е близка там, навън, самичка без мен. Сякаш бях докоснал някаква дремеща в мрака ниша на дъното на душата си.