— За какво говориш? Нищо не се е случило. — Обаче нещо продращи в гласа й, макар и след първоначалното моментно колебание.
— Винс не ми го описа така.
— Какво ти каза той?
— Не зная. Ти ми кажи.
— Какво ти е казал той? Не мога да повярвам, че ме разпитваш за това. Какво ти разказа той? Той е шибан лъжец.
— Наистина ли?
— Какво ти каза той?
— Каза ми, че си му се натискала.
— И ти го повярва? — изкрещя тя. — И ти му повярва, така ли?
— Не зная на какво да вярвам.
— Той е пълен боклук.
— Той е мой приятел.
— Какъв ти приятел, той е само един шибан лъжец. Наистина ли му повярва?
— Не зная.
— И ти си същият задник като него. Пет пари не давам на какво вярваш.
И тя изскочи от колата. Затръшна вратата след себе си, а после и вратата на къщата.
Нещо се бе случило между тях, е, може би не точно така, както ми го описа Винс. Но все пак то бе достатъчно истинско в моите очи, за да престана да съм сигурен в нея, при това, без да знам кое да избера като приемливо решение. В дъното на душата си аз отказвах да приема, че тя ме е мамила по такъв начин, че нашата кавга е била нещо повече от оправдание, за да скъсам с нея. За миг ми се прищя да се затичам след нея и да се опитаме да намерим изход в цялата тази бъркотия, да я утеша и прилаская, да й покажа колко държа на нея. Но не виждах начин да избягам от истината за нашите отношения, не можех да се насиля и да преодолея обидата от несправедливостта и от огорчението, което ми бе причинила тя.
Същото се повтори и по отношение на Винс. През остатъка от лятото все по-рядко се виждахме. Използвах случилото се между него и Кристъл като клин, който вбивах между себе си и него. Накрая и двамата стигнахме до признанието, че още от самото начало нашето приятелство е било грешка. През есента той се премести в държавния колеж в Уиндзор и престанахме да излизаме заедно. Само понякога се срещахме в града и то по случайност. Разбира се, всеки път се заричахме единият да се обади на другия, ала никога не спазвахме тези уговорки. След още няколко месеца при следващите ни срещи той започна да се отнася към мен със същото специално уважение, което бе демонстрирал през първите колебливи периоди на нашето приятелство. Трудно бе да се повярва, че ние, които сега толкова силно се презирахме, някога сме били така близки.
След като се скарахме, не си говорихме с Кристъл в продължение на няколко седмици. Но една вечер тя ми се обади по телефона:
— Здравей, страннико.
Сърцето ми изтръпна при звука на нейния глас, при мисълта, че всичко, което преживях с нея, може би отново ще се повтори.
— Не се плаши, нямам намерение да предприемам никакви ходове спрямо теб. — Исках само да проверя как си.
Каза ми още, че е зарязала работата си при Даяна и сега работи на пълен работен ден във Фотомат, като решила тази есен да не се връща в училището.
— Толкова е ограничено всичко. И всеки там се оказа непоносим задник. Но поне печеля добре.
Повече нито веднъж не се обади. Но като минавах през града и то покрай нейната малка будка с надпис „Фотомат“, пред търговския център „Ери“, успявах понякога да я зърна. Изглеждаше добре, беше уверена и зряла в своята униформа, с притеглената си назад коса и все още приветливата си усмивка, която разцъфваше на лицето й всеки път, когато ме виждаше. Махаше ми с ръка и викаше нещо, а аз продължавах напред, все едно че никога нищо не е имало между нас двамата.
Седемнайсета глава
Пристроихме още две оранжерии, още две стъклени къщи към фермата, същите като онези, които имахме преди няколко години. Сега това езеро от стъкло се ширеше из цялото поле, чак до къщата на чичо Умберто. Всички оранжерии, взети заедно, заемаха доста пространство и представляваха внушителна гледка. С дългите си, предълги редици от подпори, подобни на колонади, с невероятно сложната плетеница от тръби, кабели и машинарии, с ослепителния блясък на стъкло и метал нашата ферма приличаше на модерна, подредена и ефективна фабрика. Това ни действаше главозамайващо, защото вече не бяхме такива, каквито се помнехме допреди няколко години, искам да кажа: някак бяхме надраснали всичките си дребни лични тревоги. Една вечер дойде адвокатът, г-н Нюланд, и донесе със себе си дебела папка, пълна с документи. Тръшна я на кухненската маса и зачака баща ми, чичо Умберто, Роко и леля Тереза да подпишат документите, докато през цялото време им говореше по своя донякъде странен, безцеремонен начин за данъци и дялове, а накрая ги удостои с титлите президент, вицепрезидент и ковчежник като в някоя детска игра.